Самуел Дилейни - Вавилон 17

— Какво става? — попита Джебъл.

Корд се бе подпрял на коляното си, все още стискайки ножа в дясната си ръка. Тъмните му очи шареха от единия. Сякаш се бе вкаменил.

— Не обичам да нападат гостите ми! — рязко заяви Джебъл.

— Ножът бе предназначен за вас, Джебъл! — Ридра дишаше тежко. — Проверете записите в персонафикса на „Тейрик“. Искаше да ви убие, да подчини Бътчър чрез хипноза и да завладее кораба.

— Виж ти! Още един! — Джебъл се обърна към Помощника си. — Вече шест месеца никой не се беше сещал. Благодаря ви, Капитан Вонг!

Бътчър пристъпи към Корд и взе ножа от ръката му. Убиецът стоеше вцепенен. Сякаш единствено очите му още живееха. В тишината Ридра чуваше само пресеченото му дишане, докато Бътчър го оглеждаше, хванал острието на кинжала, който изглеждаше съвсем малък в огромните ръце на Помощника. Десетсантиметровата дървена дръжка беше изработена от орех.

Със свободната си ръка Бътчър хвана Корд за черната коса. След това, без да бърза, вкара ножа в дясното му око с ръкохватката напред.

Викът премина в стенание. Отслабналите ръце паднаха покрай тялото. Седналите наоколо хора наскачаха от местата си.

Сърцето на Ридра подскочи в гърдите й и глухо заби в ребрата й.

— Но… Вие дори не проверихте… Може да съм сгрешила… Може да е имало и други причини… — езикът й се оплете. Беше потресена. Сърцето й едва не спря.

Бътчър хладно я гледаше, докато изтриваше окървавените си ръце.

— Той се движеше с нож на „Тейрик“ към Джебъл и лейди, и умря! — десният юмрук удари лявата длан.

— Мис Вонг — обади се Джебъл, — това, което видях, не оставя никакви съмнения относно намеренията на Корд. Мисля, че вие също не се съмнявате. Оказахте се много полезна за нас! Извънредно съм ви признателен! Надявам се, че пътешествието по Езика на Дракона ще мине без произшествия. Бътчър ми каза, че това е ваша молба.

— Благодаря, но…

Сърцето й отново заби бясно. Опита се да закачи към това „но“ някаква фраза, обаче не успя. Почувства световъртеж и политна. Бътчър успя да я хване, преди да падне.

И пак кръглата, синя, топла стая. Този път беше сама и можеше спокойно да обмисли какво се случи в общата зала. Изобщо не беше това, което няколко пъти се опита да опише на Моки — телепатията! Явно е свързана с предишните й способности и представляваше нов начин за мислене — откриваха се нови, необятни светове за размисъл и наблюдение. Тогава защо е болна? Ридра си спомни, че когато мисли на Вавилон-17, времето се забавя, а мисловните й процеси се ускоряват. Очевидно психичните процеси също стават по-бързи, а организмът не успява да реагира.

Според записите от „Ренбо“ следващата диверсия ще бъде в щаб-квартирата на Администрацията на Съюза. Ридра искаше да пристигне там по-рано, да предаде езика, речника и граматиката и да се оттегли. Почти се бе отказала да търси тайнственият източник на посланията. Но… Имаше нещо, което я задържаше, и това „нещо“ трябваше да се разнищи…

Все още главата й се въртеше и се чувстваше отпаднала, но се подпря на окървавените си длани и се опита да стане. Безчувствената жестокост на Бътчър, подплатена с нещо нечовешко, но истинско, беше ужасяващо, но все пак търпима и човешка. Дори опръскан с кръв огромният Помощник изглеждаше по-безопасен от света, коригиран от онзи изумителен език. Какво би могла да каже на човек, който не изговаря „аз“? Какво би могъл да й каже той? Джебъл, с цялата му грубост и безцеремонност, се вписваше напълно в границите на цивилизацията.

А животинската кръвожадност на Бътчър я… очароваше!!!

Ридра стана от хамака. Вече няколко часа се чувстваше по-добре, но продължаваше да лежи и да мисли. Наклонената пътека се приближи до краката й.

Изкачи се до коридора. Стената зад нея се затвори. Насреща й се понесе въздушен поток. Полупрозрачните панталони докосваха босите й стъпала. Изрязаната рокля свободно падаше на раменете й.

Добре си почина по време на нощният период на „Тейрик“. В бойни условия времето за сън беше строго регламентирано, но при придвижването из пространството имаше часове, когато целият екипаж спеше.

Вместо да се насочи към общата зала, Ридра зави по непознат тунел, спускащ се надолу. От пода струеше бяла светлина, която след петнадесет метра се смени с кехлибарена, а след това стана оранжева. Спря и погледна напред — там оранжевата светлина се сменяше от червена, която по-нататък преминаваше в светлосиня.

Стените се размърдаха, таванът се издигна нагоре и изчезна от погледа. Пред очите на Ридра играеха ярки въздушни цветни петна. Тя се обърна и се опита да се ориентира в приличащата на дъга мъгла. Забеляза човешки силует.