Самуел Дилейни - Вавилон 17

— По-лошо от това би била само бомба в щаба на Администрацията на Съюза — отвърна Ридра.

— В състояние ли сте да ’редотвратите това? — попита Брас.

Ридра вдигна рамене и се обърна към прозрачните фигури на Нетленните.

— Имам идея. Ще ви помоля малко да пошпионирате тази вечер. Око, искам вие да останете на кораба. Трябва да съм сигурна, че сте сам тук. Ухо, щом тръгнем към барона, ще станете невидим и няма да се отдалечавате от мен на повече от три метра. Нос, вие ще предавате съобщенията. Тук се готви нещо, което не ми харесва. Не знам… може просто да си въобразявам.

Окото каза нещо зловещо. Обикновено телесните могат да общуват с Разединените само с помощта на специална апаратура, иначе веднага забравят казаното. Ридра успя да разреши този проблем — автоматично превеждаше думите на езика на баските. Самите думи се забравяха, но смисълът им се фиксираше в превода.

„Разбитите платки на кораба не бяха плод на въображението ви“ — ето какво остана в главата й, след като си преведе думите на Окото на езика на баските.

Огледа екипажа разтревожена. Ако някой от тези войници или офицери има психично отклонение, това веднага би се отразило на психоиндекса му. Сред тях имаше диверсант, който действа съзнателно. Тази мисъл я терзаеше като мазол на стъпалото, напомнящ за себе си на всяка крачка. Припомни си нощта, когато набираше екипажа. Гордост. Изпитваше гордост от това, как всеки един изпълняваше задълженията си, провирайки кораба между звездите. Гордостта смекчаваше предчувствието за това какво може да се случи с машината, наречена кораб, ако другата машина, наречена екипаж, не е добре смазана. Но тя ги подбра правилно и корабът сега е прекрасно място за разходки, работа, живот и дълги пътешествия.

И все пак сред тях има предател.

„Някъде в Едем 19 19 Едем — според Библията — Райската градина … — припомни си тя, оглеждайки отново екипажа, — някъде в Едем има червеи, червеи…“ Разбитите платки подсказваха, че червеят иска да унищожи не само нея, но и целия кораб заедно с екипажа, с цялото оборудване, и то много, много бавно. Няма святкащи в тъмнината бръсначи, няма изстрели иззад ъгъла, няма въжета около врата. Вавилон-17… Дали ще бъде толкова хубав, когато става дума за собственият й живот?

— Помощник, баронът ме покани да отида по-рано, за да ми покаже новите образци на оръжията. Отведете момчетата сам. Аз тръгвам веднага. Ухо, Нос — с мен!

— Да, Капитане.

Разединените се стопиха. Станаха невидими.

Тя отново напусна рампата, здраво стъпила върху диска. Мина покрай скупчените юноши и офицери, вглъбени в тревогите си.

— Грубо варварско оръжие — баронът показа редицата пластмасови цилиндри на стилажа. — Срамно е да си губим времето с тези недодялани „новости“. Тази, малката, може да разруши всичко на площ от петдесет квадратни километра. Голямата оставя кратер, дълбок двадесет и седем километра и широк сто и петдесет. Варварство. Не съм доволен от приложението им. Тази вляво е по-слаба. Може да разруши само малка сграда. Но основната част от заряда остава недокосната и е скрита под развалините. Шест часа по-късно отново се взривява, но вече със силата на атомна бомба. През това време на мястото на предишния взрив има войска, водят се възстановителни работи, действа Червеният кръст или както го наричат завоевателите, безброй експерти установяват размера на щетите. И изведнъж — буум! Забавен взрив и кратер с диаметър тридесет или четиридесет километра. Но това са само детски играчки. Държа тези бомби в колекцията само за да демонстрирам колко далече от тях сме отишли.

Ридра го последва в следващата зала. Стените бяха отрупани с шкафове, в центъра се намираше единствената витрина.

— Тук е моята гордост! — баронът се приближи към витрината и отмести прозрачния капак.

— Какво е това? — попита Ридра.

— Според вас на какво прилича?

— На… парче от скала.

— Парче метал — поправи я баронът.

— Взривява ли се или е свръхтвърд?

— Не, не се взривява — увери я той. — Твърдостта му е много по-голяма от тази на титанова сплав, макар че имаме и по-твърди материали.

Ридра искаше да го докосне с ръка, но премисли и първо попита:

— Може ли да го взема и да го разгледам?

— Съмнявам се. Все пак опитайте.

— Какво ще стане?

— Ще видите.

Тя посегна, но ръката й спря на около пет сантиметра от повърхността — нещо не й разрешаваше да се приближи повече. Ридра се намръщи.