Колин Декстър - Поздрави от рая

В девет часа същата сутрин, сутринта на 31-ви, тя бе събудена от настоятелно звънене на входната й врата; и, намятайки халата си, тя отвори вратата, където стоеше Джон Биниън. Майката на Керълайн (както разбра Сара) се обадила, за да каже, че дъщеря й била настинала и не можела да стане от леглото, а камо ли да излиза от къщата, хотел „Хауърд“ се намираше в доста трудно положение. Би ли могла Сара, щеше ли Сара, би било много добре, наистина, ако Сара би имала възможност да работи още няколко допълнителни дни! И, разбира се, да остане за през нощта — както Керълайн щеше да направи — в малката хубава свободна стая отстрани, която гледа към пристройката.

Да. Ако беше в състояние да помогне, тя разбира се би го направила! Единственото нещо, което определено не можеше да обещае, бе да остане будна. Клепачите й заплашваха всяка секунда да похлупят уморените й очи и тя само отчасти осъзна сред потока от благодарности, които той лееше към нея, че постави ръцете си върху задните й части, когато се наведе и нежно я целуна по бузата. Знаеше, че той е непоправим женкар; но, колкото и да е странно, тя усети, че не е в състояние директно да го намрази; и в няколкото случая, когато беше проявявал известно внимание към нея, той бе приел без омраза или горчивина уверението й, че засега за него няма особена надежда, ако въобще може да се говори за такава. Когато затвори вратата след Биниън и се върна обратно в спалнята си, тя изпита леко чувство на вина заради ранното си сутрешно приключение под влиянието на онези проклети (прекрасни!) чаши с джин и кампари, които временно бяха разхлабили колана около халата на нейната почтеност. Но тя знаеше, че чувството й на вина не е породено от самото прегрешение, а по-скоро от анонимния и механичен начин, по който то се бе случило. Джени бе извънредно възхитена, и дори смутена, от тази безпрецедентна случка. Но самата Сара се бе почувствала доста натъжена и унизена в собствените си очи. И когато накрая се завърна в апартамента си, сънят и беше неспокоен и не й донесе никакво успокоение, а пухеният юрган непрекъснато се смъкваше от леглото, докато тя се обръщаше и мяташе и се опитваше да си внуши, че всъщност нищо особено не е станало.

Сега тя взе два аспирина, надявайки се да притъпи упоритото си главоболие, изми се, облече се, изпи две чаши горещо черно кафе, събра тоалетните си принадлежности и нощницата си и излезе от апартамента. До хотела имаше около дванадесет минути пеша и тя реши, че една разходка би й се отразила добре. Времето бе по-студено, отколкото предния ден: гъсти облаци (според синоптиците) се придвижваха над страната откъм север и се очакваше умерени снеговалежи да достигнат Мидландс в ранния следобед. Предишната седмица букмейкърите бяха направили купища пари след десет последователни безснежни седмици; но те по всяка вероятност бяха прекратили приемането на залози навръх Нова година, тъй като вече изглеждаше почти сигурно, че ще вали сняг.

Всъщност, Сара Джонстън никога не бе и помисляла да залага пари при букмейкърите, въпреки близостта на офиса на Ледброукс в Съмъртаун, където тя минаваше почти всеки ден на път за работа. Сега мина оттам и се загледа (подчертано настоятелно!) в току-що появилия се мъж със сведени очи, излизащ от една от летящите врати и държащ в ръката си розов продълговат отрязък от фиш за залагане, подаващ се от портфейла му. Колко странен понякога може да бъде животът! Все едно срещаш дума на родния си език за пръв път, а после — хоп! виж ти! — срещаш същата дума за втори път почти непосредствено след първия. За пръв път тя бе срещнала този мъж предната вечер, когато към 9:30 ч. отиваше към апартамента на Джени: бе на средна възраст, с прошарена коса, леко плешив, мъж, който някога вероятно е бил слаб, но сега бе така напълнял, че шкембето му напъваше копчетата на протъркания му бежов шлифер. Защо го бе гледала така упорито първия път? Защо така упорито бе запазила някои подробности за него в съзнанието си? Тя не можеше да каже. Но тя със сигурност знаеше, че този мъж на свой ред й бе хвърлил, макар и краткотраен, поглед, изпълнен с леко обезпокоителна (но все пак приятна) настоятелност.

И все пак беглото му вглеждане бе само знак на одобрение за високите скули, които хвърляха леко загадъчна сянка върху лицето й, под оранжевата светлина на уличната лампа, осветяваща пътя пред ергенския му апартамент. Само след няколко метра той напълно бе забравил за жената и крачеше целенасочено към нощната си цел във „Фрайър“.