Колин Декстър: Мръсницата е мъртва

Морс пое дебелия том и огледа странно дългото заглавие, но без кой знае какъв забележим ентусиазъм.

— Хм! Има вид на доста интересна творба.

— Пак се шегувате, нали?

— Не — отвърна Морс.

— Тя е нещо като семеен сувенир и жената мислеше, че може би…

— Кажи на прекрасната си жена, че съм останал много доволен.

— Ще ми направите услуга, ако я оставите в библиотеката на болницата, като ви изписват.

Морс се засмя тихо, а Луис незнайно защо остана много зарадван от реакцията на шефа си и се усмихна на себе си.

Усмивката още не бе слязла от лицето му, когато една удивително хубава млада сестра е обсипано е лунички лице и коса с модерен махагонов оттенък се приближи до леглото на Морс, поклати предупредително пръст пред него и показа белите си, прекрасни правилни зъби в знак на безмълвно неодобрение, сочейки бутилката лимонов сок, който Морс бе поставил на шкафчето си. Морс от своя страна кимна с пълно разбиране и показа в отговор своите прилично равни, макар и не съвсем бели зъби, изговаряйки безгласно с устни „О’кей“.

— Коя е тази? — прошепна Луис, когато момичето отмина нататък.

— Това, Луис, е Красивата Фиона — прекрасна е, нали? Понякога се чудя как успяват лекарите да държат мръсните си лапи далеч от нея.

— А може би не ги държат далеч.

— Мислех, че си тук, за да ми повдигаш духа.

Но в момента добри поводи за бодър дух сякаш липсваха. Сестрата на отделението (която при влизането си Луис не бе забелязал — просто бе влязъл направо, както си мислеше, че прави всеки друг) очевидно не бе сваляла орловия си поглед от развоя на събитията като цяло и по-специално събитията около леглото, където лежеше главният инспектор. Към това легло сега тя се приближи с решителна крачка от наблюдателницата си зад бюрото, намиращо се на няколко крачки. Лявата й ръка светкавично сграбчи забранената бутилка върху шкафчето, а очите й се заковаха немигващи върху — нещастника Луис.

— В тази болница има правила — висят закачени отвън пред отделението. Така че ще се радвам да спазвате тези правила и да се обаждате на мен или на дежурния, когато решите да дойдете отново на посещение. Жизнено важно е тук да се спазва определен ред; опитайте се да разберете това! Вашият приятел е доста зле и ние правим всичко възможно той бързо да се възстанови. Как бихме могли да постигнем това, ако ще носите тук неща, които според вас ще му се отразят добре, а те са неподходящи? Сигурна съм, че ме разбирате.

Акцентът на тази мрачна личност със стиснати устни бе мек — шотландски; тъмносинята й униформа — пристегната от колан със сребърна тока, а Луис, в чието бледо лице бе придошла кръв, изглеждаше отчаяно притеснен. А сестрата се обърна… и изчезна. Дори Морс за няколко мига имаше необичайно смутен и притихнал вид.

— Тази коя е? — попита Луис (за втори път тази вечер).

— Ти току-що влезе в контакт с наскърбената душа на нашата старша сестра по отделение, заклела се в идола на лишената от хумор прилежност — нещо като последователна на Тачър, вярваща в калвинизма.

— И тя, каквото каже…?

Морс кимна.

— Тя, Луис, е старшата тук, както ми се струва, добре разбра.

— Но това не значи, че трябва да е толкова сприхава, нали?

— О, забрави за това! Сигурно има проблеми в любовните си отношения или нещо такова. Нищо чудно, с лице като…

— Как се казва?

— Тук й викат „Неси“.

— Близо до езерото „Лох Нес“ ли е родена?

— Вътре в езерото, Луис.

Двамата се засмяха леко, но независимо от това инцидентът бе неприятен и на Луис особено не му бе лесно да се отърси от спомена за него. Още пет минути той се опита да разпита Морс за другите пациенти и Морс му разказа за последното пътуване на бившия офицер от Индийския корпус в ранни зори. После още пет минути двамата си разменяха реплики за полицейския участък в Кидлингтън; за семейството на Луис; за далеч не светлите перспективи пред отбора на „Оксфорд юнайтид“ в текущото първенство по американски футбол. Но нищо не можеше да заличи факта, че „проклетата сестра“ (както Морс я наричаше) бе хвърлила мрачна сянка върху вечерната визита и определено бе помрачила настроението на Луис. А самият Морс се почувства внезапно сгорещен и потен и (да, ако трябваше да си признае) леко уморен от разговора.

— Ами аз най-добре да си тръгвам, сър.

— Какво друго носиш в тая торба?

— Нищо…

— Луис! За момента стомахът ми може да не е наред, но нищо подобно не може да се каже за ушите ми, по дяволите!