Колин Декстър: Мръсницата е мъртва

Морс бе изпитал изключително неудобство, когато обстоятелства, изцяло извън негов контрол, го бяха принудили да помоли за „бутилка“. Но засега все още му бе спестен унизителният ритуал по ненавистната подлога и той се надяваше, че непоемането на твърди храни през последните няколко дни ще бъде съпроводено от съответно бездействие от страна на червата му. Поне досега надеждите му се оправдаваха.

Сестрата разговаряше оживено с един слабичък розоволик млад лекар, чиято престилка стигаше почти до глезените му, а от десния му джоб стърчеше слушалка. И не след дълго двамата се запътиха бавно, без суматоха към отделението, където лежеше Морс, после изчезнаха зад паравана (разтворен предната вечер) около леглото диагонално срещу него.

Още отначало, когато го внесоха на носилката в отделението, Морс бе обърнал внимание на мъжа, заемащ това легло — горд на вид човек на около осемдесет години, с мустаци на офицер от индийския корпус и фина, снежнобяла коса. В онзи момент, при пристигането на Морс, за миг или два воднисто бледите очи на стария войн се бяха спрели върху лицето на новодошлия и сякаш бяха отправили към него някакъв едва доловим знак на надежда и дружелюбие. И действително умиращият старец би пожелал всичко най-добро на новодошлия, ако можеше само да облече в думи помислите си, но бурно разпространилото се отравяне на кръвта, което обгаряше в ярко розово восъчните му страни, му бе отнело изцяло способността да говори.

Бе 5.20 часа сутринта, когато лекарят се появи отново иззад паравана; в 5.30 извиканите без миг забавяне санитари изнесоха мъртвеца от стаята. И когато точно половин час по-късно всички лампи в отделението светнаха, параванът около леглото на покойния полковник Уилфрид Денистън, носител на кралската награда за отлична служба и кавалер на кръст за храброст, бе дръпнат настрани по обичайния начин и новите чисто изпрани чаршафи светеха, а сменените одеала бяха професионално подгънати в долната част. Ако Морс имаше дори най-малка представа, доколко покойният полковник не бе понасял и един макар акорд от Вагнер, вероятно щеше малко да се опечали, но ако пък му бе известно как полковникът бе запечатал в паметта си цялото поетично творчество на А. Е. Хаусман, това щеше да му донесе голяма радост.

В 6.45 часа Морс усети, че в непосредствена близост е отделението се развива оживена дейност, макар първоначално да нямаше видими признаци за такава — само гласове, потракване на вилици и лъжици, проскърцване на зле смазани колела — и най-сетне Вайълет, щастливо засмяна и доста пълна карибийка се показа на хоризонта, бутайки количка за храна. Това очевидно бе часът за чашата чай в тъмни зори и как само й се зарадва Морс! За пръв път от последните няколко дни той усещаше нескрито желание да яде и да пие, а вече бе огледал със завист каните с вода и бутилките сок, наредени върху шкафчетата на съседите си по легло, макар по някаква причина шкафчето на пациента непосредствено срещу него — мъж на име Уолтър Грийнъуей, да бе празно, а над леглото да висеше четириъгълна табелка с нерадостния надпис:

— Чай или кафе, мистър Грийнъуей?

— Мисля, че ще си поискам единствено голям джин с тоник, ако нямате нищо против.

— Лед и лимон?

— Без лед, благодаря — той само разваля джина.

Вайълет отмести масивното си тяло към следващото легло и остави мистър Грийнъуей без лед, без нищо… Но напереният шестдесетгодишен шегобиец далеч не изглеждаше съсипан от факта, че е изключен от церемонията и намигна весело на Морс.

— Всичко наред ли е, шефе?

— На добро отива — отвърна предпазливо Морс.

— Хъ! И старият полковник точно това казваше — „на добро отива!“ Горкият човечец!

— Ясно! — отвърна Морс с известно притеснение. Когато погледът на Грийнъуей се избистри след замъгляването, отдаващо съответното уважение към напусналия ги завинаги полковник, Морс продължи разговора.

— Значи чай не ви се полага?

Грийнъуей поклати глава.

— Е, те знаят най-добре, нали така?

— Така ли?

— Страхотни са — лекарите тук са страхотни! А и сестрите също!

Морс кимна е надеждата това наистина да е така.

— Същите проблеми като мене ли? — попита заговорнически Грийнъуей.

— Моля?

— Стомаха, нали?

— Язва — така казват.

— Моята е перфорирана! — Грийнъуей обяви този факт с известна мрачна гордост и задоволство сякаш съчетанието от най-тежкото страдание и най-добрите лекари бе повод за особени поздравления.