Колин Декстър: Мръсницата е мъртва

— Аз всъщност съм добре — отговори главният полицейски инспектор, като лежеше по гръб и се опитваше да разпусне възела, затегнал се здраво някъде дълбоко в мускулите на рамото му.

— Боя се, че вие никак не сте добре! В най-добрия случай имате язва, която внезапно е решила да се спука и да предизвика кръвоизлив. — Някъде в диафрагмата си Морс изпита леко, но остро пробождане от тревога. — А в най-лошия — имате това, което наричаме „перфорирана язва“, и ако това действително се окаже така…

— Ако това се окаже така…? — повтори немощно Морс. Но младият лекар не пожела да отговори за момента и продължи в следващите няколко минути да побутва, натиска и мачка издутата плът в областта на корема му.

— Намерихте ли нещо? — запита Морс е тънка, малко изкуствена усмивка.

— Няма да е лошо да смъкнете някой и друг килограм. Черният ви дроб е увеличен.

— Стори ми се, казахте, че имам проблеми със стомаха!

— О, да, разбира се! Получил сте стомашен кръвоизлив.

— Това… това какво общо има с черния ми дроб?

— Пиете ли много, мистър Морс?

— Ами повечето хора пийват по нещо почти всеки ден, нали така?

— Пиете ли много! — (същите думи — половин тон по-ниско от раздразнение).

Дотолкова небрежно, доколкото му позволяваше надигащата се в гърдите му паника, Морс за втори път сви рамене:

— Е, не се отказвам от някоя и друга халба бира.

— Колко пиете седмично?

— Седмично ли? — изтъня гласът му и лицето му потъмня като на дете, на което току-що са задали сложна задача за умножение наум.

— Ами дневно тогава? — подсказа услужливо докторът.

Морс раздели вярната цифра на три.

— Ами, да речем, две или три.

— Концентрати пиете ли?

— От време на време.

— Какви концентрати?

Морс сви отново опъналите се от напрежение рамене.

— Скоч — понякога се почерпвам с по глътка „Скоч“.

— Една бутилка за колко време ви стига?

— Зависи колко е голяма.

Но Морс усети още на секундата, че опитът му за шега не се възприема и бързо умножи по три.

— Една седмица или десетина дни — горе-долу толкова.

— Колко цигари пушите на ден?

— Осем — може би десет… — отговори Морс. Започваше да свиква и този път без труд раздели на три.

— Нещо като спорт изобщо практикувате ли — разходки, бягане, велосипед, тенис…?

Но преди да успее да прибегне до собствената си аритметика, на Морс му се наложи да се пресегне за емайлираната съдинка, оставена така, че да му е под ръка. И докато повръщаше, този път ефективно, лекарят огледа с известно безпокойство подобните на утайка от кафе кафеникави парченца, примесени с издайнически ярко червените петна кръв — кръв, лишавана ежедневно от кислород от изобилните количества никотин и щедро размесвана е алкохол.

За известно време впоследствие Морс бе леко замаян. По-късно обаче той бе в състояние да си спомни как една сестра се навежда над него — същата младичка сестра отпреди; спомняше си красивите лакирани пръсти на лявата и ръка, които стиснаха отново часовника в шепа и бе в състояние едва ли не да разчете мислите й, когато, сбърчила чело, тя присви очи над сложната аритметика от броя на ударите на сърцето му за половин минута и тридесет секунди, отмервани от часовника й…

В този момент той усети, че ангелът на смъртта е разперил крила над главата му и го обзе внезапен вледеняващ страх, защото за пръв път в живота му до него стигна мисълта за края. И макар за миг само във въображението му се мярна хвалебствен некролог — думите, мечтани от всеки смъртник.

Когато на следващата сутрин Морс се събуди, отляво през прозореца в малката болнична стая се виждаше сивкавата зора; отдясно на стената над сводестата врата — часовник, показващ 4.50 часа, а през вратата — стройна привлекателна сестра, която седеше обляна в светлина зад едно бюро и вписваше нещо в голяма книга. Дали, почуди се Морс, пише нещо за него. Ако е така, то почти нямаше какво да се измисли, защото след една много краткотрайна криза на повръщане в малките часове на нощта той бе започнал да се чувства много по-добре и не се бе наложило да вика повече никого. Маркучето, прикрепено към дясната му китка и проточило се до банката, окачена над леглото му, продължаваше да го придърпва неприятно през по-голямата част от времето, защото иглата бе забита малко накриво, но той бе решен да не повдига въпрос за такива дребни неприятности. Неудобното съоръжение го поставяше в принудителна неподвижност — естествено поне докато не усвоеше сръчността на младежа от съседното легло, прекарал предишната вечер във волни разходки из цялата болница (както изглеждаше), държейки банката на системата високо над главата си като етиопски атлет, понесъл факлата с олимпийския огън.