Джуд Деверо - Клариса

— Не ме ли чу, момче! — изкрещя невъздържано Бланш. — Направи, каквото ти казах!

— Чух те — отговори с най-дълбокия си глас Клариса. — Сигурен съм, че половината лагер разбра какво искаше да кажеш.

— Ти се мислиш за по-високопоставен от мен, защото носиш хубави дрехи и имаш изискани маниери, нали? Днес наистина прекара целия ден с него, но това не означава, че и утре ще бъде така.

Клариса се изсмя подигравателно и продължи да почиства коня.

— Гледай си работата, жено. Аз се занимавам с моята.

Бланш я сграбчи за рамото и я обърна към себе си.

— До тази сутрин аз обслужвах Рейн, носех му ядене, а преди малко получих заповед да ти приготвя легло в шатрата му. Що за момче си ти?

Клариса я погледна смаяно, но когато проумя злобния намек, в очите й блеснаха тържествуващи искри.

— Ако разбираше нещо от живота на благородниците, щеше да знаеш, че всички лордове имат пажове. Аз изпълнявам задълженията на пажа, но нищо повече.

Бланш, която очевидно се стараеше да се нареди сред прислугата на благородниците, се изправи като свещ.

— Разбира се, че знам за пажовете! — изсъска гневно тя. — Е, добре, бъди си паж, но никога не забравяй, че Рейн Аскот принадлежи на мен. — В гласа й имаше недвусмислена заплаха. — Аз се грижа за него като лейди — във всяко отношение. — С тези думи тя й обърна гръб и се запъти обратно към лагера.

— Лейди! — промърмори презрително Клариса и ожесточено затърка гърба на коня. — Какво знае тази уличница за истинските дами? — Увлечена в работата си, тя не забеляза приближаването на Рейн.

— Ей, момче — повика я той и тя подскочи уплашено, — не си губи повече времето с коня. Чака ни и друга работа.

— Още ли? — попита едва чуто тя. Изглеждаше толкова изтощена, че Рейн я погледна съчувствено. Клариса се изправи бързо. Нямаше да му позволи да я съжалява.

Тя остави четката настрана, изпя кратка мелодия в ухото на жребеца и последва Рейн към лагера. Той се запъти право към групата дрипави мъже, налягали около огъня. Редом с този горд, благороден мъж те изглеждаха още по-запуснати, отколкото всъщност бяха.

— Ей, вие тримата! — извика с басовия си глас Рейн. — Поемете първата смяна.

— Никой няма право да ми заповядва, камо ли пък да ме праща нощем в гората — проговори лениво единият и се отдръпна от огъня.

Рейн го сграбчи за рамото и го вдигна във въздуха. Изрита го в задника и мъжът полетя с глава в пясъка.

— Щом ядеш, трябва и да работиш — проговори спокойно Рейн. — А сега заемете постовете си. По-късно ще мина да ви проверя и ако намеря някого заспал, утре няма да се събуди.

Мъжете се отдалечиха, като мърмореха недоволно. Рейн ги проследи с мрачно изражение.

— Ето какви са изисканите ти приятели — обърна се той към Клариса, която стоеше отзад.

— Не са ми приятели! — изсъска възмутено тя.

— Нито пък Панел е мой приятел! — отговори със същия тон той.

Клариса го погледна смутено. Съзнаваше, че това е вярно. Тя нямаше право да го мрази само защото друг мъж от неговата класа й бе причинил зло.

— Бланш! — изкрещя Рейн. — Дай ядене!

Клариса се зарадва, защото стомахът й къркореше. Бланш им донесе печено свинско, хляб, сирене и горещо вино. Клариса се нахвърли върху яденето като умираща от глад.

— Браво, момче — похвали я Рейн и се засмя доволно. После я потупа по гърба и тя едва не се задави от силния удар. — Ако продължаваш така, скоро ще натрупаш чудесни мускули.

— Ако продължавате да ме тормозите, както днес, след една седмица ще съм мъртъв — отговори тя и се закашля, защото в гърлото й влязоха трохи. Рейн отново избухна в смях.

След като се нахраниха, Клариса погледна с копнеж сламеника, приготвен за нея до стената. Толкова й се искаше да си почине. Да лежи неподвижно със затворени очи — това беше раят на земята.

— Още не, малкия — усмихна се Рейн, хвана я за ръката и я издърпа да стане. — Трябва да свършим още нещо, преди да си легнем. Отиваме да проверим постовете, после ще видим хванало ли се е нещо в капаните, а накрая ще се окъпем.

Клариса се скова в ръцете му.

— Да се окъпем? — повтори слисано тя. — Не, аз не!

— Когато бях на твоята възраст, братята ми ме вкарваха в банята само с бой — засмя се с разбиране Рейн. — Гевин всеки път ме търкаше с четката за конете.

— Нима са ви принуждавали да вършите нещо? — попита невярващо тя.

Гордостта на Рейн се засегна от този въпрос.

— Знаеш ли, другите ми двама братя трябваше да ме държат здраво, защото ритах и се опитвах да се освободя. Колко пъти съм насинявал окото на Гевин… Хайде, да се хващаме за работа!