Уейлънд Дрю - Уилоу

Ровът около Нокмаар беше изключително противен. От него се изпаряваха задушливи газове — той беше пълен с остатъци от неуспешните магии на Бевморда. Вонеше на сяра и гнило, на отпадъци и киселини. Никоя твар не би могла да оцелее там. Понякога отегчените часовои се забавляваха, като хвърляха в него живи същества през парапета и слушаха писъците им, докато плътта се разпадаше. Като крещеше отчаяно на Каел да почака и задържи подвижния мост, първият нокмаарски ездач изхвърча под ръба на моста, след като коня му спря изведнъж, и падна надолу с главата право в рова. Той си отиде без какъвто и да било звук. Пяната заличи следите му. Другият ездач живя само няколко минути повече, макар и да не успя да им се наслади. Той се свлече от коня, забил копита в ръба на рова, и се улови с една ръка за моста. Докато мостът се вдигаше, той висеше и се опитваше да се хване и с другата си ръка, но… беше на края на силите си. Ръката му се изплъзна и той падна във вонящата пропаст. Мостът се затвори с трясък.

Ездачите на Айрк стреляха към пропастта и надаваха яростни бойни викове, които Бевморда чу дори в покоите на кулата си. После те обиколиха стените на замъка и се отдалечиха на безопасно разстояние в долината. Малко по-късно срещнаха Уилоу, Сорша, Мадмардиган и остатъка от войската.

Айрк погледна намръщено към крепостта и се вторачи в сгъстяващите се сенки. Колко зловещ беше Нокмаар — студен, обгърнат в дим. Стените бяха настръхнали от копия, до тях достигаха гърлени команди и скърцане на големи бойни машини. По парапета и в тъмната кула на Бевморда пращяха железни светилници. Те осветяваха с пламъците си знамето на кралицата, което представляваше гръмотевица, пронизваща линията на живота.

Франджийн и Руул простенаха при вида на Нокмаар и се пъхнаха обратно в торбата на Айрк.

— Разполагай се — разпореди се Айрк. — Ще са ни нужни стенобитните машини, за да нападнем кулите. Да са готови тази вечер — командите му бяха уверени, но той поклати глава, когато погледът му отново се спря върху стените.

Мадмардиган кимна мрачно:

— Знам какво си мислиш. За тази работа ще ни трябва много по-добро снаряжение. Ще ни трябва и късмет.

— Дори повече от това — проблея Фин Разиел с козия си глас. — Ще е нужна магия. Уилоу, трябва да събереш цялата си мощ, пълната си вяра и да се съсредоточиш изцяло. Трябва да проникнеш дълбоко, дълбоко в душата си, Уилоу. До самата й същност. Този път не трябва да се провалиш! — големите пламтящи очи на Фин Разиел се извърнаха от тъмната крепост на старата й съперница и се устремиха към Уилоу. — Забрави всичко останало, не мисли за нищо друго! Трябва да се подготвиш сега, така че побързай!

— Фин Разиел — обади се Мадмардиган, като видя колко изтощен е Уилоу, — стъмва се. Сигурно ще можем да си починем малко. А пък утре сутрин…

— Не! Нямаме никакво време — трепна козата и цялата настръхна. — Смяташ ли, че Бевморда не се приготвя дори и сега? Не виждаш ли Каел как крачи триумфално към кулата и слага в ръцете й Елора Данан? Не я ли виждаш, не чуваш ли смеха и? Не виждаш ли заклинателите как бързат да започнат Ритуала на Унищожението? Как мият чашите, чистят олтара, подбират псалмите си! О не, тя няма да чака зората! Бевморда ще действа сега!

И сякаш да потвърдят това, което Разиел бе казала, процепите в кулата на кралицата светнаха и заприличаха на озъбена паст. Ослепителна светкавица с трясък освети балкона, разби се в далечните планини и се пръсна на хиляди искрящи огнени топки, които се затъркаляха надолу по каменистите склонове.

— Скрий се! — изкрещя изведнъж Фин Разиел и бутна Уилоу зад една скала. — Бързо! Кажи заклинанието за защита!

— Но защо?

— Кажи го!

Уилоу сграбчи магическата пръчица, затвори очи и се съсредоточи:

— Хелгафел сватбен, хелгафел клайдеб, дану локтвар!

— Добре, сега го кажи за останалите! — Разиел посочи с муцунката си Айрк и Мадмардиган, които слушаха Сорша, докато тя подробно им обясняваше плана на замъка.

— Бързо, Уилоу!

Но Бевморда бе твърде бърза и сръчна. Заедно с тримата друиди тя вече беше се показала от кулата. Подигравателният й смях прониза мрака и стигна до тях. Голямата корона изпъкваше на светлината от факлите, които лакеите държаха. Странните сенки и слабата светлина правеха кралицата да изглежда огромна.

Уилоу се скри обратно, ужасен от гледката. Все пак в нея имаше и величие, едно застрашително и зловещо излъчване.

— Армия? — изкрещя Бевморда подигравателно. — Казаха ми, че някаква армия обсаждала Нокмаар. Но това — тя протегна ръка и една светкавица мина с трясък над главите им, — това не е никаква армия.