Уейлънд Дрю - Уилоу

— Аз… аз… Съжалявам! — каза Уилоу. — Бяха твърде много, Елора!

— Дръж се, Дребосък! — Мадмардиган го вдигна и го взе на ръце като дете.

В същия миг триумфиращият рев на Каел прогърмя в кулата и над двора. Той се появи в рамката на вратата, вдигнал високо в металния си юмрук малката фигурка на Елора Данан. Изпод маската на шлема му се разнесе нов рев, този път от ярост, като видя Сорша на страната на Мадмардиган. Той размаха огромния си меч към тях и към Уилоу.

— Сега имаме детето! Убийте ги! Връщаме се в Нокмаар!

Копията и мечовете се отдръпнаха от Мадмардиган. Стрелците поставиха стрелите на лъковете и опънаха тетивата им, за да изпълнят заповедта на Каел. Но стрелите никога не полетяха. В този момент се случи последното събитие в тази необикновена битка. В тишината, последвала заповедта на Каел, прозвуча ясният зов на боен рог, а след него и грохотът на приближаващи се коне.

Уилоу изтри кръвта от очите си. През разтворените порти на Тир Аслийн, над войниците от Нокмаар, които панически бягаха към конете си, той видя да се развява знамето на Галадорн. Конниците се приближаваха в галоп, разгърнати във верига, а в средата, една огромна фигура с червена брада, сочеше с меча си право в портата на замъка.

— Айрк Таубауер! — Мадмардиган завъртя меча над главата си и закрещя от възторг.

Войските на Нокмаар се разпръснаха пред лицето на атаката, която ги приближаваше неумолимо. Всеки се опитваше да се докопа до кон. След всичко, през което бяха преминали, те не изгаряха от желание за среща с мъжете на Айрк.

Конят на Каел пръв премина през портата, като стъпка войниците, които бяха закъснели да се отдръпнат. Генералът беше увил Елора в плаща си. Той препускаше бясно, наведен над врата на коня си. Четирима от офицерите му бързо го последваха.

Айрк изпрати група ездачи след тях, но със замряло сърце Уилоу видя, че Каел е взел твърде голяма преднина. Щеше да успее да обходи преследвачите си във фланг и да стигне невредим в Нокмаар, преди някой да го настигне.

През следващите пет минути остатъците от Нокмаарската войска паднаха, пометени от пристъпа на армията на Галадорн.

Уилоу се измъкна от прегръдката на Мадмардиган, обърна се и се опря на една колона. Не можеше да гледа. Не желаеше да гледа кланета. Беше му лошо. Беше се нагледал на безсмислена смърт и ужаси. Той горещо желаеше да се прибере у дома, в спокойствието на Меандъра Угфуд. Щеше да седне на брега на Фриин и да остави спокойната река да прочисти паметта му. Единственото, което желаеше бе да предпази Кайя и децата си от цялото знание на този луд свят на Дайкини. Завинаги! Но все пак, през красивите мисли за Долината на Нелвините се промъкваше незаличимия образ на Каел. Ужасяващият шлем, черният жребец и Елора Данан, вдигната високо като трофей в големия метален юмрук.

Уилоу знаеше, че никога не ще може да защити хората, които обича, докато на земята живееха такива като Каел, докато съществуваха силите, превърнали ги в това, което те бяха.

Още щом дорестата кобила на Айрк Таубауер пресече портата на замъка, Уилоу избърса кръвта от лицето си и извика:

— Айрк! Трябва да отидем в Нокмаар!

Мадмардиган седна и свали златния шлем. Той се усмихна уморено на стария си приятел.

— Какво ще кажеш за една малка разходка сред природата, Айрк?

— Реших, че може да си се почувствал самотен, но виждам, че съм сгрешил — Айрк посочи към Сорша с меча си. — Какво значи това?

— Тя спаси живота ми, Айрк. Остава с нас.

От кожената чанта на седлото на Айрк се надигна писклива глъчка на одобрение. „Вярно! Съвършено вярно! Дребосъкът знае какво говори! Трябва да се препуска! На атака! Щурмувайте!“

От чантата изскочиха Франджийн и Руул.

— Поздрави, Уилоу!

— Не се бой, Уилоу! Ние сме с теб! Както винаги!

Една бяла коза изприпка към тях.

— Никакво бавене! — каза Фин Разиел. — Към Нокмаар!

Войниците на Айрк преследваха неотклонно Каел. Без доспехите те яздеха с лекота и можеха свободно да стрелят с лъковете си. Шестима от тях бяха по петите на петима от Нокмаар през долината Тир Аслийн и лабиринта от каньони. Преди да излязат оттам, стрелите им повалиха един нокмаарски офицер и убиха още един по склона на планината с кристалните пещери. Когато препуснаха по черната глина и покритата с пепел Нокмаарска долина, единствено Каел и двама от охраната му все още се държаха, макар че конете им бяха изморени.

Каел препусна напред. Той изкрещя на часовоите да спуснат подвижния мост, забоде шпори във вече окървавените слабини на жребеца си и удари яростно животното с камшика. На края на силите си, конят се спусна стремглаво и с тропот премина рова, а Каел изрева на стражите да вдигнат моста зад него. Те се подчиниха и припряно започнаха да издигат черния крепостен мост, от които потече тиня.