Уейлънд Дрю - Уилоу

Така, сияещ той изтича обратно на подвижния мост до сградата на караула. И като сочеше през портата към мраморния път извика:

— Идват!

Уилоу беше стигнал до средата на заклинанието, когато прозвуча предупреждението на Мадмардиган.

— Авалориум — каза Уилоу, затворил очи в момент на силна концентрация и стиснал магическата пръчка в двете си ръце. — Гриинан луата тай тонда пинрстар…

Фин Разиел, свита пред него, беше започнала да се променя от гарван в нещо друго.

Уилоу се обърна. Заклинанието прекъсна действието си. Разиел, възприела формата, до която беше стигнала — на бяла коза — изприпка през двора, като блееше жално.

Нито Мадмардиган, нито Уилоу имаха време да забележат какво стана с Разиел. Вниманието им беше привлечено от връхлитащите през поляните и мраморния път войски на Каел.

Битката за Тир Аслийн беше започнала.

— Зареди оня катапулт! — извика Мадмардиган, като сочеше огромната балиста върху крепостната стена, която стоеше готова и очакваше единствено заряда от копия.

Уилоу пъхна магическата пръчка в джоба си, грабна Елора и се втурна по стъпалата на едната от кулите при портата, за да изпълни заповедта. Изтича по крепостната стена към катапулта. Събитията, които последваха, бяха толкова много и се развиха толкова бързо, че Уилоу никога нямаше да успее да си ги спомни ясно или да възпроизведе точно техния ред. За него битката беше един кошмар, мрачен и ужасяващ сън. Около него свистяха стрели от лъкове и арбалети, задираха дрехите му, рикошираха в каменните зъбци на крепостната стена и твърдото дърво на балистата. Като политна назад и прикри Елора с тялото си, той запълзя към кулата, за да потърси прикритие. Долу Мадмардиган в златните си доспехи се спусна, за да затръшне и залости портата. В същия момент Каел прогърмя по подвижния мост.

— Таран! — изрева Каел. — Онова дърво!

Войниците побързаха да се подчинят и скоро един дебел бук падна, повален на земята. През това време силите на Нокмаар отстъпиха и се прегрупираха. През бойниците на кулата Уилоу видя Каел и Сорша да сочат замъка и да обсъждат тактиката си, възседнали неспокойните си коне.

В двора Мадмардиган опъваше въжета ниско по земята и залагаше скрити капани. След това, с помощта на Разиел, която буташе с рогата си късове скали към него, зареди един катапулт, прицелен точно в портата.

— Копия, Уилоу! — провикна се той нагоре. — Зареди този катапулт!

— Но няма копия!

— Там! В оръжейницата!

Един мост водеше направо от кулата към втория етаж на сградата на караула, направен така, че войници и амуниции да се придвижват бързо до крепостната стена. Мадмардиган беше прав: там щеше да има копия. Много копия. Уилоу остави Елора в прикритието на кулата и затича по моста, насочвайки се към отворената врата на оръжейницата.

Той никога не я достигна. Върху парапета на сградата, точно над моста, пълзеше един трол. Пътят на Уилоу беше блокиран. Тролът беше отвратително създание — с разцепен нос, с пъпчиво лице, насечено от дълбоки бръчки и осеяно от възпалени гнойни рани. Разтеглените му пихтиести устни разкриваха неравни, проядени зъби. Сплъстената му коса висеше до кръста: той се шляпаше по тялото и се дръгнеше с дългите си пръсти.

— Гладен! — каза тролът, фиксирал с червените си очи кулата при портата. — Аз бебе вземе!

— Няма да стане! — възкликна Уилоу. — Не, освен ако не вземеш и мен!

Тролът закима алчно. Дългите му пръсти посегнаха напред.

— Аз вземе малък човек! — той пристъпи.

— Магическата пръчка, Уилоу! — Фин Разиел блееше отдолу. — Използвай магическата пръчка!

Уилоу погледна надолу. Войските на Нокмаар бяха започнали да разбиват портата. Вече бяха изкъртили старите резета. Между треските се показваха пики. Мадмардиган се беше снишил зад катапулта, готов за стрелба.

— Магическата пръчка! — отново изблея Разиел, която подскачаше като полудяла нагоре-надолу.

Уилоу трескаво опипваше в големия джоб на палтото си, а скверните ръце на трола бяха само на няколко инча от лицето му. Накрая Уилоу измъкна ръка — в нея той стискаше не магическата пръчка, а едно от перата на магьосника — спомен от панаира.

— О, не! — нямаше време да бръкне отново в джоба си. Вместо това, той размаха перото пред носа на трола, като правеше така, че то ту се появяваше, ту изчезваше, залюляло се във въздуха в хипнотичен танц.

Тролът спря. Очите му се кръстосаха, Той зина захласнат по лудориите на магическото перце. Посегна с ръка, но не улучи. Посегна отново, и отново не улучи. Като тършуваше из джоба си за магическата пръчка, Уилоу развяваше перото по-ниско и по-ниско, докато накрая, когато стисна магическото оръжие в джоба си, главата на трола беше приведена пред него като за поклон.