Уейлънд Дрю - Уилоу

— Невъзможно е! Никой не може да се промъкне оттук! Накара ни да изминем целия този път, за да…

Разиел се спусна светкавично.

— Бързо! Запалете три огъня на три крачки един от друг.

Мадмардиган се наведе и припряно започна да удря кремъка и стоманата, които извади от чантата на седлото си, сипейки искри в праханта от сушени листа и трева. Три слаби пламъчета се залюляха в основата на стената.

— Сега, Уилоу! Четвъртото Заклинание! Съюзи се с пламъка!

— Туата лум…

— Използвай магическата пръчка.

— А, да! — бръкна в гънките на плаща си и я откри. Стисна я здраво в двете си ръце. — Таута луминокт туата!

Тя засвети с цвета на нажежено желязо и потрепери в ръцете му, но пламъците се извисиха съвсем слабо.

— Прекалено бавно! И двамата!

Мадмардиган се извърна. Беше изтеглил меча си готов да посрещне войниците от Нокмаар, които почти ги бяха настигнали.

— Какво? А? Заклинания?

— Да! Кажи го!

— Туата луминокт туата! — повтаряше Уилоу, насочил напред магическата пръчка.

— Туата луум… Какво е това? — имитира го Мадмардиган.

Дори и така, заклинанието задейства. Пламъците се издигнаха от огъня като протегнати ръце.

— Заедно!

— Туата луминокт туата!

Сега пламъците подскочиха и стената пламна. Сред дима се отвори свод. Те пришпориха уплашените коне през него. Веднага щом преминаха, пламъците обхванаха цялата стена и след секунди, когато Сорша, Каел и войниците пристигнаха се изправиха с лице срещу един истински ад. Конете им се отдръпнаха уплашени.

— Трябва да има друг път! — Сорша надвика грохота на пламъците.

Каел изруга.

— Никакъв! Освен, ако не се върнем и заобиколим. Цял ден езда! Не, изплъзнаха ни се, принцесо, но не задълго. Ще ги спипаме в замъка и ще ги избием като плъхове. Освен това трябва да изчакаме подкреплението от Нокмаар — той размаха ръка назад към войниците. — Разседлавайте! Напойте конете!

От другата страна на огъня, Уилоу се наведе над врата на коня си и покри лицето на Елора с одеало, за да я предпази от виещия се дим. Зад себе си чуваше коня на Мадмардиган, а над главата му звучаха насърчаващите викове на Разиел. Но той не виждаше нито единия, нито другия. Задушавайки се в дима, сграбчи лъка на седлото и се остави коня да го води сам.

— Скоро ще бъдем там, Елора. Скоро ще сме на сигурно място — в Тир Аслийн. Добрият крал ще те пази. Може би, един ден ще дойдем да те видим всички: Мимс, Ранон, Кайя и аз. Също и Мегош. И Вонкар.

Детето беше вперило поглед в него, без да обръща внимание на облаците дим. Като я гледаше, Уилоу отново изпита странното усещане, което често го спохождаше, откакто се грижеше за Елора — че времето е спряло. Той почувства, че би могъл да живее вечно, може би не като Уилоу Уфгуд, а като част от всичко онова, което е било и някога ще бъде, чувстваше се голям и продължаваше да расте. По-голям от всеки Дайкини, по-голям от Бевморда.

Със смях те продължиха да яздят, пресичайки последните прегръдки на дима. Навлязоха в долината на Тир Аслийн, място каквото Уилоу беше виждал само в мечтите си. Колкото Нокмаар беше мрачен, толкова долината беше богата и плодородна. Колкото Нокмаар беше безплоден, толкова изобилни бяха нейните плодове. Огромни пасища се простираха по меките склонове на планината, осеяна от дъбови и букови гори в по-ниската част на полите си; опасана от борове и ели по върховете, изпъстрени от тучните планински ливади. Пътят към замъка беше на мястото си, искрящ с паважа си от мрамор, сечен преди векове в каменоломните на планинските вълшебници. Уилоу можеше да си представи колко гостоприемен е бил този широк път с трите си платна за всички странници, пристигнали, за да се преселят в Тир Аслийн. Представяше си ливадите, изпъстрени от техните палатки и веселията, продължаващи дни с музика, вино и добри приятели. И добрият крал, разхождащ се свободно сред хората.

Отново можеше да е така. Скоро!

— Тир Аслийн, Елора! Ето го! Спасени сме!

С дълбок възторжен вик Фин Разиел се понесе над долината.

— Хайде, малки приятелю — каза Мадмардиган, — да пришпорим конете!

Така и направиха. Преминаха последната половин левга в тръст и подкараха уморените коне по мраморния път.

Замъкът се издигаше пред тях. Това беше най-великолепната сграда, която Уилоу беше виждал някога. Построен от същия мрамор като пътя, той сияеше с белотата на девствен сняг под лъчите на силното слънце и изглеждаше сякаш от самия него струи светлина. От двете страни на спуснатия подвижен мост се издигаха кулите на главната порта, които им заприличаха на ръце, разтворени в жест на гостоприемство. По знамената, издигнати на техните пилони и по зъберите на крепостната стена играеха слънчеви зайчета. Слънчевата светлина блестеше, отразена от сребристата повърхност на крепостния ров. Докато се приближаваха, на Уилоу му се струваше, че от портата всеки момент ще излязат група рицари на коне, за да ги поздравят с „Добре дошли“.