Уейлънд Дрю - Уилоу

— Право към Нокмаар! Няма друг път!

Но друг път имаше. Само Фин Разиел знаеше за него. Той водеше нагоре, към заснежените планини и минаваше през ледените пещери на горските вълшебници. Бяха изминали много години откакто тя бе идвала в тези пещери. Горските вълшебници бяха скрили входа към тях толкова изкусно, че сега, след изпълненото с грижи бягство в студа, тя с мъка го откри. Роптаещият й грак напомняше мърморене, когато прелиташе напред-назад из отвесната ледена бездна. В каньона зад тях ехтеше тропота на метални подкови.

— Побързай! — каза Мадмардиган. — След минута ще са тук!

Внезапно Разиел изчезна в леда и след секунда се появи отново.

— Тук е! — тя пак изчезна. Показа се върха на черното й крило, което ги приканваше със знаци.

Като пришпори коня си, за да се приближи, Уилоу видя тесен отвор, толкова висок, че върхът му се губеше в мъглата от скреж. Входът беше така разположен, че огледалните стени на леда го скриваха напълно. Преминаха през него, а Каел и преследвачите им останаха зад тях.

Един тунел водеше в последното царство на горските вълшебници от Севера. Последната им обител, преди те да бъдат изтребени напълно от планинските тролове. Бегълците се намираха в огромна и притихнала плетеница от ледени пещери. Мека светлина се процеждаше през отвори разположени високо в скалите. Картината пред тях грееше с безмълвното сияние на зимна вечер.

Работилниците и инструментите на планинските вълшебници — най-добрите оръжейници във всички кралства — стояха готови за работа така, както са били оставени. Сега огнищата на ковачниците бяха студени. Тесни стълбища се изкачваха към жилищата им в ледените стени. Вериги и въжета висяха от макари, а стените на пещите проблясваха като кристални змии.

Нямаше живот в това замръзнало място. Най-накрая троловете го бяха открили и завладели, а свидетелите на последната битка лежаха наоколо. Навсякъде имаше проснати трупове. Някои от горските вълшебници бяха посечени, преди да успеят да свалят кожените си престилки, преди да успеят да грабнат мечовете си. Телата на жени и деца лежаха там, където смъртта ги беше застигнала. Разиел проплака жално, когато се понесе над ужасната картина на клането. Въпреки изненадата, горските вълшебници не се бяха предали без съпротива. Наоколо се въргаляха и много трупове на тролове. Застинали, те все още протягаха разкривените си пръсти, а отвратителните им лица бяха замръзнали завинаги в гримасите на смъртта.

Мадмардиган и Уилоу се движеха бавно, като оставяха на конете да избират път. Зад тях ехтяха гневните викове на Каел. Генералът препускаше нагоре-надолу пред ледената стена, без да може да открие входа. Напред тунелите преминаваха един в друг, в нещо, което приличаше на безкраен лабиринт. Фин Разиел обаче, все още си спомняше пътя. Тя се рееше в черните сенки на сумрака и само понякога поспираше, описвайки окръжност, за да посочи смяна на посоката с върха на своето крило. Накрая отново ги преведе през друг магически скрит отвор навън.

Стояха на черен склон. Разиел размаха криле за тишина.

— Долината на Нокмаар! — прошепна тя.

Вулканът тътнеше и бучеше пред тях. От него се стелеше кисел дим и когато Уилоу вдигна очи, струя гореща пепел изригна и се посипа близо до мястото, на което стояха. Обзе го силен страх, като че ли някой трол, като тези, които лежаха в пещерата беше забил закривените си нокти в стомаха му. Сега разбираше как трябва да се е чувствал Вонкар, може би на същото това място. Между облаците парлив и вонящ на сяра пушек, който се движеше мудно, Уилоу успяваше да зърне части от замъка. Той изглеждаше така като че ли зла воля го беше откъснала от земята. По стените на крепостния вал се стичаше катран от горящите факли. По масивните ъглови кули се очертаваха мрачните силуети на бесилки и лениво полюшващи се знамена. В центъра черната кула на Бевморда се издигаше като глава на дракон, бдяща във всички посоки.

— О, Елора! — Уилоу притисна детето към себе си. — Надявам се никога да не го видя пак! Надявам се и ти никога вече да не стъпиш тук! Никога!

За негова изненада детето не хленчеше. Елора наблюдаваше Нокмаар със сериозни, широко отворени очи.

— Почакайте! — задържа ги Разиел. Тя се извиси във въздуха, като наблюдаваше движението на пушека и мъглата. — Бевморда ще ни усети. Ще разбере, че сме наблизо. Ще ни види, ако не сме внимателни.

— Ще ни види?! — възкликна Мадмардиган. — Но замъкът е на две левги оттук!