Уейлънд Дрю - Уилоу

— Стига! В продължение на години ни държахте в страх. Ограбвахте долината ни. Правехте с хората ни каквото си поискате. Насила ни принуждавахте да ви плащаме налози и глоби. Държахте ни в бедност. А сега прекъсвате събранието ни и ни заплашвате с палежи и убийство. Затова ви казвам: Стига! Няма да го направите. Не и този път.

Като удряше силно с жезъла по пода, той се приближи към Каел:

— Няма да посмееш, Каел! Казвам ти…

Никой никога нямаше да разбере какво възнамеряваше да каже развълнуваният малък старец, защото никога не го каза.

Той умря.

Каел замахна с меча си.

Острието отсече главата на Префекта, както ударът с брезова клонка откъсва пъпката от стъблото. Главата падна в сламата. Очите все още блестяха срещу генерала. Тялото падна, ръцете и краката потрепваха конвулсивно. Кръвта прокапа през процепите на пода върху мъжете на Айрк, които тихо проклинаха с ръце на оръжията си. Като вятър в клоните на високи борове от тълпата се разнесе стон — по-пронизителен и по-висок от всеки друг: Елора Данан. Погледът на детето беше прикован в тавана, в мястото, където стоеше Каел, а в плача й се долавяше оскърбление.

— Каквооо? — Каел се огледа. Погледна надолу. Мъжете в скривалището изтеглиха оръжията си и се приготвиха да умрат в боя. Дори най-тежко ранените с усилие се изправяха на крака.

Спаси ги Фин Разиел. Гарванът връхлетя от единия прозорец с грак, подражаващ на плача на Елора и излетя от другия, профучавайки на сантиметри от главата на Каел.

Генералът се изсмя гърлено.

— Следващият! — прогърмя той, като размахваше меча си пред утихналата тълпа. — Кой друг желае да предизвика мощта на Нокмаар?

Никой не проговори.

— Къде криете бегълците?

Отново никой не проговори.

— Много добре! Принцесо, ти и мъжете ти претърсете и изгорете това мизерно място. Започнете оттук, с този обор. А вие елате с мен. Разпръснете се из гората. Искам ги живи!

Ботушите на Каел изтрополиха по пода и след секунда мъжете в подземието чуха дрънченето на амуниции и тропота на копита, които се отдалечаваха в галоп.

— Какво не бих дал за двайсетина от тези коне! — прошепна Айрк Таубауер.

— Шшш! — каза Мадмардиган. — Принцесата!

В бъркотията, настъпила при потеглянето на Каел и подкарването на старейшините към площада, Сорша слезе от коня си и влезе в сградата със своя лейтенант.

— Факли — извика лейтенантът на хората си — тук и тук!

— Чакайте! — каза Сорша.

Тя прекоси залата, после се върна обратно. Стъпките й отекваха. Лъкът се удряше в бедрото й.

— Има нещо странно. Има нещо… — Тя разрита сламата настрани и откри капака на скривалището. — Така си и мислех! Отворете го!

Лейтенантът се наведе, за да изпълни заповедта й. Той вдигна капака и с насочен надолу меч се спусна в подземието. Мъжете на Айрк се спотайваха. С кама в ръка Сорша се появи близо зад него.

Айрк нанесе удар пръв, изниквайки безшумно от сянката. С два бързи удара той свали лейтенанта от стълбата и преряза гърлото му. Тъкмо вдигна меча си към Сорша, когато Мадмардиган го изпревари и я сграбчи, преди тя да успее да изкачи обратно стъпалата.

— Тук, долу! — извика тя.

Стълбището загъмжа от Нокмаарски войници.

— Хвърлете оръжията си — процеди Мадмардиган с опрян в гърлото на Сорша нож. — Хвърлете ги или ще убия тази червенокоса вещица.

— Не му вярвайте! — каза Сорша, като сочеше Елора, която плачеше в прегръдките на Уилоу. — Вземете бебето!

Но като видяха Сорша заловена, а себе си — заобиколени от отчаяните бегълци с мечове в ръце, Нокмаарци изведнъж загубиха кураж. Подчиниха се на Айрк. Само след секунди те се озоваха в мазето върху капака, на което войните на Таубауер обърнаха тежка вагонетка. Вече контролираха залата. Мадмардиган издърпа Сорша със себе си, обвил гърлото й с ръка.

— Само една думичка — каза той меко, като наблюдаваше групата войници, които, без да забелязват събитията вътре, задържаха селяните на площада, — една думичка и ще те убия!

— Ти никога…

Мадмардиган запуши устата й с ръка.

От другата страна на селото виждаха хората на Каел, които претърсваха гората. Те ту се появяваха, ту изчезваха между дърветата.

Уилоу пропълзя в сеното в другия край на сградата и се погрижи за Елора. Докато я преповиваше, той се опитваше да я успокои, доколкото това беше възможно, като се имаше предвид собствения му страх. Нищо не го плашеше повече от войските на Нокмаар, а сега те отново бяха тук. Точно тук, от другата страна на стената. Скоро щяха да разберат, че нещо не е наред. Скоро щяха да потърсят другарите си. Тези мисли и стремежът му да накара Елора да мирува го занимаваха толкова силно, че не забеляза приближаването на Айрк Таубауер, докато големият мъж не постави ръка на рамото му.