Уейлънд Дрю - Уилоу

Той простена.

Прииждаха все по-добре въоръжени войници. Когато изскочиха пред Каел, един от тях, огромен като мечка, изрева с боен вик, разбутвайки останалите с огромен бронзов щит. Острието на меча проблясваше, а свирепите му очи се белееха над него. Той връхлетя толкова бързо и мощно, че не прецени правилно и първият му удар се вряза точно над главата на Мадмардиган, откъртвайки къс от канарата над него. Щитът се стовари върху Мадмардиган, когато той се наведе, и двамата мъже с рев се свлякоха. Уилоу не видя какво се случи под купола на големия щит. Разнесе се ужасен писък, който мигновено премина в хриптене. Огромните крака на воина от Нокмаар ритаха конвулсивно. Останалите мъже се отдръпнаха ужасени и в този момент Мадмардиган се измъкна, като изтръгна кървавия щит и го завъртя по снега към Уилоу.

— Качвай се!

Уилоу се поколеба и Мадмардиган извика отново, бягайки към него под ударите на мечовете. И Уилоу скочи. В следващия момент Мадмардиган се строполи по корем до него. Щитът се плъзна и завъртя под вършачката на нокмаарските пики.

— Стрелци! — надвика Каел врявата. Щитът се завъртя, когато една стрела от арбалет рикошира в ръба му. Стрела от лък изсвири и се заби в пухкавия сняг на няколко инча от главата на Уилоу. Тогава щитът се плъзна по гладкия лед, водещ надолу към пропастта.

Приближаваха ръба на бездната, Мадмардиган седна и разтвори широко ръце, когато щитът полетя във въздуха. В този момент той беше напълно уязвим, идеална мишена. Невероятно, но той се смееше. Уилоу зърна Сорша, стъпила здраво, само на няколко ярда от тях. На докрай опънатата тетива на лъка й имаше бойна стрела. Със студени очи се прицелваше в гърдите на Мадмардиган.

— Сорша, обичам те! — извика той.

Стрелата остана на лъка. Щитът прелетя над ръба на пропастта и започна да пропада надолу. Смехът на Мадмардиган се промени в сподавен вик. Уилоу почувства стомаха си в гърлото. Опита се да извика, но не можа. Опита се да види накъде лети щитът, но за миг всичко се беше променило — бяха останали само скали, които застрашително нарастваха пред тях и Фин Разиел, свила криле, за да се спусне. Тя беше стиснала здраво очи. Уилоу също затвори очи. Останали му бяха само Елора и въртящият се диск, от които не се отделяше.

Само детето гледаше всичко.

Само то се смееше.

Спускаха се в пропастта, като се блъскаха в големи каменни блокове, носеха се стремглаво по снежни преспи, профучаваха през ледени тунели и цепнатини. Острите ръбове на скалите се протягаха хищно към тях.

Едва не се преобърнаха в снега. Снежните преспи забавиха скоростта на щита, преди той да се удари в скалите. Завъртя се като пумпал на другата страна. Накрая, когато почувства щита малко по-стабилен, Уилоу се осмели да отвори едното си око. Вече не се въртяха. Летяха като стрела срещу гората, от която започваше долината. Гъста и тъмна, стената от стволове израстваше застрашително пред тях. Уилоу притисна Елора към себе си. Пое дълбоко дъх й изрече имената на Кайя, Ранон и Мимс. Беше готов да умре.

Стиснал очи, Уилоу усети щита да завива надясно, но не видя как префучаха през отвора на леден тунел — гладък зеленикав улей, който пресичаше гората, а след това се връщаше назад и се спускаше през склона с все по-плавни зигзаги към долината. Като по чудо улеят ги изведе невредими на последния хълм над селото, където смеещи се деца играеха с кожени шейни.

В този последен етап на техния шеметен полет Мадмардиган падна. Уилоу почти не усети липсата му. Сега беше тук, а в следващия момент го нямаше. Уилоу и Елора се плъзгаха сами надолу към селото и когато стигнаха равнината близо до първите къщи, спряха. Децата се струпаха около тях. Елора, която се беше смяла по време на цялото пътуване, все още се смееше.

Уилоу с мъка се свлече от щита и като се олюляваше, направи няколко крачки, преди да се строполи. Люлеещият се пред погледа му свят — селото, планините, децата — бавно се успокояваше.

Фин Разиел, която крещеше нещо над него, го накара да се осъзнае. Видя, че някои от децата бяха вдигнали щита и триумфално го носеха заедно с Елора към селото. Други сочеха към голяма снежна топка, която се търкаляше по склона. Като пресече полето, тя забави движението си и се разби в камара дърва, изхвърляйки замаяния Мадмардиган, стиснал здраво меча на Сорша.

Уилоу изтича към него.

— Дребосък, къде си?

— Тук съм.

— Какво се случи там горе? — Мадмардиган удряше с юмруци слепоочията си.