Уейлънд Дрю - Уилоу

— О, прелестна моя. Мое слънце, моя луна и звезди. Не мога да живея без теб — възторжено се провикна той.

Сорша се сепна, но запази самообладание. Тя бързо скочи и извади камата си.

— Стига, глупости! Млъкни, иначе веднага ще те убия!

— Убий, ме, хайде, но знай, че те обичам!

— Но защо си тук, къде по дяволите е охраната? Още не изрекла тези думи и един меч със свистене разсече платното на палатката. Каел и няколко войници се втурнаха през отвора. Генералът се засмя злорадо.

Мадмардиган съобразително се хвърли към постелята на Сорша, откъдето се подаваше нейния меч. Той го грабна бързо, завъртя го изкусно над главата си и се приготви да посрещне противниците си, които вече си бяха помислили, че ще го хванат с голи ръце.

Тогава Уилоу Уфгуд, нелвински фермер, наистина видя какво означава да си воин.

Той познаваше Мадмардиган, измамника и ласкателя, Мадмардиган женкаря, авантюриста и самохвалкото. По време на бягството им във фургона беше видял боеца Мадмардиган. Но никога не беше виждал маестрото на меча, описван му от Франджийн.

Сега го видя.

Мадмардиган се изсмя в лицето на Каел дори когато генералът се втурна през съдраната палатка. С едната си ръка притегли Сорша, за да я целуне, с другата опипа леглото й за скрития там меч. Изтегли го със замах, от който ножницата изхвръкна настрани.

— А! Най-после истински меч!

Мадмардиган се преметна назад и застана на краката си, преди Сорша да се измъкне и мечът на Каел да се стовари върху леглото. Над него острието проблесна и запя като живо. Първият му удар не улучи врата на Каел, но удари еполета му толкова силно, че той падна на едното си коляно. Неговият втори удар преряза ръката на друг връхлитащ го воин. Третият удар разсече стълба на палатката, която се свлече върху камарата от гърчещи се човешки тела.

— Насам, Уилоу! — мечът отново проблясна в тъмнината, разсичайки палатката. Мадмардиган се промъкна през пролома като теглеше нелвина и детето след себе си.

— Бягайте! Бягайте! — Фин Разиел кръжеше обезумяла над тях. — Оттук! Нагоре по пътеката!

Лагерът беше на крака. Цареше хаос. Някои от войниците се бореха с доспехите си, докато други бяха открили оръжията си и тичаха към съборената палатка в отговор на гневните викове на Каел. Дресьорите се спуснаха да освободят кучетата на смъртта, които опъваха каишките си. За секунди враговете заобиколиха Мадмардиган от три страни.

Уилоу побягна след Разиел. Малка козя пътека се извиваше от палатката на Сорша. Тя стигаше до отвесна бездна, през която нямаше начин да се премине. След сто ярда пътеката се превръщаше в корниз, толкова тесен, че той не смееше да продължи, въпреки увещанията на Разиел. Може би планинска коза, спокойна и уверена, би могла да премине по тясната издатина, но Уилоу знаеше, че и двамата с Елора със сигурност ще полетят към своята ужасна смърт.

Когато погледна надолу, коленете му омекнаха. Почти отвесна, урвата се спускаше под краката му. Ниско долу, в долината, забулена в мрак и мъгла, се гушеше малко селце. Оттук то изглеждаше толкова дребно, че пушекът от комините висеше във въздуха като фини влакна, наподобяващи нишките на паяжина. Между него и Уилоу лежеше страховитата пропаст. Ръбовете на паднали скали стърчаха от снега като хищни нокти. Черната паст на пещери и бърлоги зееше, лъснала ледени зъби. Далече долу кръжеше орел. Уилоу се притисна към скалната стена.

— Не! О, не!

Дори Фин Разиел изграчи и запляска обратно с крила, когато вятърът я понесе над бездната.

Но друг път нямаше.

— Продължавай, Уилоу! Навън! По корниза!

— Не мога, Мадмардиган! Не мога!

Докато отстъпваше бавно по тясната пътека към треперещия Уилоу и детето, Мадмардиган водеше битката блестящо, като задържаше рояк кучета и войници. Мечът му се въртеше, мушкаше и сечеше. От него се стичаше кръв. Кървава диря по снега водеше до Мадмардиган, а телата на дузина кучета и още толкова мъже лежаха мъртви или тежко ранени по пътеката. Но времето беше срещу него. Все повече войници се тълпяха, а той се уморяваше. Дори Уилоу забеляза как за частица от секундата Мадмардиган закъсня. Една пика одраска врата му и от него потече кръв.

Ноктите на едно от кучетата на смъртта се врязаха в бедрото му. Дори когато мечът му потъна в гърлото на звяра, разтворените челюсти оголиха зъби, които се стремяха да го докопат. Сорша и Каел се провряха през мелето от хора, като крещяха да им сторят път. За Уилоу стана ясно, че изтощеният Мадмардиган не би бил равностоен на бодрия и разярен генерал.