Уейлънд Дрю - Уилоу

Но нямаше рицари. Нямаше радушно посрещане. Колкото повече приближаваха замъка на Тир Аслийн, толкова повече радостта и облекчението на Уилоу се сменяха от смущение и лошо предчувствие. В короните на дъбовете и около тях не пееха птици. В полето и горите нямаше животни. Никакво движение не се долавяше в тях. Въпреки полъхващият над долината вятър, кралското знаме не се развяваше на пилона си. „Като замръзнало е“ — помисли си Уилоу. Въпреки топлината, стоеше като заледено, напук на природните закони на този свят.

Най-обезпокояващо беше това, че не видяха хора. Никой не им помаха с ръка от градините. Никой не стоеше на праговете на къщите. Между оградите на тучните поляни не тичаха коне. Не пасеше добитък. Нямаше хрупащи овце, които да повдигнат глави, докато те минават.

— Нещо не е наред Дребосък! — мърмореше Мадмардиган, докато яздеха напред. — Не е това, което очаквахме. По-бавно! Внимавай!

Не разбраха дълбочината на ужаса, сполетял Тир Аслийн, докато не чуха отчаяния вик на Фин Разиел, която се спусна над стените на замъка и докато те самите не изтрополиха по подвижния мост и не видяха гледката във вътрешния двор, която я беше накарала да извика.

— Прокълнат е! — изкрещя Разиел, спусна се надолу и запляска в праха. — Бевморда е замразила всичко!

Беше истина. Въпреки лъчите на слънцето и свежия полъх, мястото беше сковано в арктически мраз. Студът идваше от няколко големи кристални блока, разположени на различни места в двора: на стълбището, водещо до покоите на краля, до кладенеца и близо до макарата, с която се вдигаше подвижния мост.

— Не! — прошепна Фин Разиел, като прехвърчаше от блок на блок и накрая кацна на един от тях. — О, не!

В големия кристал, като в капан стоеше човешко същество. Една от прислужниците на Тир Аслийн теглеше вода от кладенеца. Жената беше застинала в ледения блок така, както си е била, когато ужасното проклятие на Бевморда я е застигнало. Млада и хубава, вдигнала глава към парапета на крепостната стена, тя се е усмихвала на чучулига или любим, когато злото е връхлетяло замъка.

Така бяха всички жители на Тир Аслийн. Изглеждаха така, сякаш изпълняват всекидневните си задължения. Видяха ковача с вдигнат чук да подковава кон, доячка седеше наведена до кротка крава, а две деца, изненадани насред игра на криеница тичаха заедно завинаги. Тук бяха и войниците, жените с деца на ръце, селяните, прибиращи реколтата от полето и слугините, тупащи одеяла от високите прозорци. Един по един, Уилоу и Мадмардиган ги оглеждаха внимателно, а въздухът около тях, изпълнен с мъртвешки студ, ги караше да треперят.

Ужасен, Уилоу клатеше глава, без да може да повярва на очите си.

— Дали ще останат така…

— Завинаги — извика Фин Разиел, а мъката в гласа й изпълни двора и се извиси над зелената долина на Тир Аслийн. — Завинаги, или докато Бевморда не бъде унищожена.

— О, Елора! — Уилоу притискаше детето с треперещи ръце. — Съжалявам! Това място е ужасно.

— Защо ми трябваше да те слушам, Дребосък? „Всичко ще бъде наред, когато стигнем Тир Аслийн.“ Нали все това ми повтаряше? Там е добрият крал с голямата си армия, която ще ни защити. Е? Изобщо не виждам крал, а единствената армия, доколкото ми е известно, е онази, която всеки миг ще ни връхлети откъм долината — армията на Каел!

— Съжалявам! Чарлиндрея каза, че тук ще бъдем в безопасност.

— В безопасност!? Тези хора в безопасност ли ти изглеждат? А освен това виж тук! Тролско лайно! Тук има тролове! Сигурно точно сега ни наблюдават. Уф! Мразя ги! — Мадмардиган посегна към дръжката на меча си и се взря в кулите.

Разиел извика отново, този път като че ли сърцето й се късаше. Те се втурнаха по стълбището, където тя беше открила още един от кристалните блокове. В този имаше красив мъж на около трийсет и пет години — червенокос, със спокойни, широко разположени очи. Беше поздравявал някого в двора, когато проклятието на Бевморда го застигнало. Ръката му стоеше наполовина вдигната.

— Кралят! — проплака Разиел.

— Бащата на Сорша? — Мадмардиган се наведе и се взря отблизо в ледения блок.

— Да. О, Уилоу вземи магическата пръчка. Магическата пръчка! Трябва веднага да ме преобразиш!

— Разиел, не мисля, че…

— Трябва да опиташ! Повярвай в себе си, Уилоу! И се съсредоточи!

Мадмардиган изсумтя.

— Няма да минем само с вълшебства, Разиел. Давай, Дребосък! Аз ще потърся истински оръжия.

Той изтича по подвижния мост над рова, заобиколи помещенията на главния караул и влезе в оръжейницата на приземния етаж. Целият арсенал на Тир Аслийн лежеше в готовност. Покрити с дебел слой прах и паяжини, оръжията почиваха така, както войните ги бяха оставили. Големи лъкове и арбалети, копия, пики и алебарди, всевъзможни стрели. Голям брой ризници и метални доспехи също очакваха храбрите рицари. В центъра, на пиедестал, стояха личните Доспехи на краля, изработени от бронз и закалено злато — отдавнашна изработка на горските вълшебници. Изглеждаше сякаш самият крал стоеше там с протегната за поздрав десница. Мадмардиган обиколи с възхищение доспехите. Изпробва ръкавицата на своята ръка. Беше му по мярка. Взе единия от златните набедреници и го пристегна около кръста си. Той също му прилепна. Вдигна златния шлем, изтръска кичура бели пера от праха и го сложи на главата си. Стоеше му сякаш беше правен за него. Бързо облече останалите части на рицарския костюм — предпазителите за врата и рамената, ризницата, поличката, набедрениците и металните обувки. След като се облече, Мадмардиган си избра добър меч и арбалет от арсенала. Взе и няколко стрели за арбалета. Поколеба се пред златния щит, но се отказа. Щеше да му бъде в тежест за това, което го очакваше.