Уейлънд Дрю - Уилоу

Уилоу измъкна магическата пръчка и я вдигна с двете си ръце.

— Авагду сиракт! — извика той и я стовари силно върху главата на трола.

Този път магическата пръчка не подскочи в ръцете му. Нямаше я и тъпата болка. Уилоу почувства как през тялото му преминава огромна енергия и се излива навън. В паниката беше използвал едно доста широкообхватно заклинание за поразяване на злото, така, че нямаше представа какъв ще бъде ефектът от него. Резултатът го удиви. Тролът стана на пихтия. Превърна се в поклащаща се, ломотеща маса, безформена слуз, като размазана попова лъжичка. Очи, коса, пръсти — всичко изчезна в тресящото се кълбо. Уилоу го изрита от моста в рова под тях. Застоялата вода, закипя и се разпени там, където то потъна.

— Зъннн — избръмча катапулта на Мадмардиган и стовари заряда си от каменни блокове сред струпаните на портата Нокмаарски войски. Неколцина изпищяха и бяха смазани като счупени кукли, но останалите продължиха, пришпорвани от Каел, който стоеше зад тях. Неколцина умряха в капаните на Мадмардиган, а други двама паднаха под стрелите, на неговия арбалет. Тогава останалите се нахвърлиха върху него, размахвайки оръжията си и той ги посрещна с изтеглен меч. Мадмардиган се смееше. Неговите златни доспехи блестяха, а белият кичур пера се развяваше над черните униформи на войниците от Нокмаар.

— Сбогом, Дребосък! — извика той към моста. — Поне се опитахме!

Неумолимо, множеството войници го избутваше назад към рова.

Но на Мадмардиган не беше писано да умре от техните мечове и копия, или да падне с разбит мерен под боздугана на Каел, който разбутваше войниците си, за да нанесе своя удар. Много отдавна Бевморда беше призовала в рова на Тир Аслийн още един страж. Беше го призовала от нощта, от зловонния, мрачен въздух на тресавища, където предисторически създания се събуждаха с мъка за живот. От мрака го беше призовала тя, и от хаоса отвъд времето, и той се беше вдигнал, за да изпълни нейната повеля. В рова на Тир Аслийн го беше изпратила Бевморда, на дълъг караул. И там той беше лежал, причаквайки в тинята, хранещ се през кожата си, и дишащ през бодливите перки, показващи се над повърхността. Беше лежал в очакване с нокти, потънали дълбоко в земята, за да усети трептенето й под копитата на конете, с уши, докосващи повърхността на водата, напрегнати в очакване да чуят дрънкането на оръжие. Не знаеше нищо за справедливост и неправда, за добро и зло. Не го беше грижа за конфликтите на човешкия род. Знаеше само, че сега хората смущаваха злокобната тишина, която беше призован да пази.

Четирите очи на стража се отвориха. Двете му шии се напрегнаха. Той се изправи през мътилката на рова и вдиша толкова мощно, че вихри зашибаха двора.

— За Бога, дракон! — Каел надвика рева на битката. — Убийте го! Оставете човека! Убийте звяра, преди да е поел дъх!

Твърде късно!

Мадмардиган се обърна и видя над себе си черните силуети на две големи драконови глави. Тяхната паст се раззина и изригна огън в ордата на Нокмаар. Мадмардиган никога не беше щадил Нокмаарци, но сега изпита жал. Стана му жал за бедните клетници, уловени директно от струята огън и превърнати в бяла пепел. Стана му жал за онези от тях, които живяха миг-два, а кожата им ставаше на мехури и се сгърчваше като че ли беше оживяла. Най-много съжали онези, чиито дрехи се бяха подпалили от огнения дъх и които прекараха последните мигове от живота си, като пищяха и се търкаляха в праха, докато кожата им се овъгляваше.

Едната глава се издигна към моста, докато другата си поемаше дъх за втори напор срещу двора. Мадмардиган се усети да отстъпва пред звяра заедно с враговете си. Усети, че в мелето от хора се блъска в нечии доспехи и срещна уплашените очи на Сорша. Той я сграбчи.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Залегни! Лягай долу!

Издърпа я зад една подпора точно когато огнените пръски се разбиха в камъка, разсмивайки се на всички страни. И двамата се изправиха на колене, като дишаха тежко. Отново и отново изригваха огнени струи с рев, наподобяваш рева на ураган във входа на планински тунел. Когато спряха, около тях ехтяха още повече писъци на агония, а хора и коне бързо се съсухряха до неузнаваеми и хрупкави фигури. За частица от секундата, в хаоса, погледът на Сорша улови очите на Мадмардиган, а ръката й докосна неговата. След това той се спусна, като вземаше стъпалата на кулата по две наведнъж към мястото на горящия мост, където други два трола избутваха Уилоу към огъня. Преди Мадмардиган да стигне до тях, Уилоу се беше опитал да порази единия с магическата си пръчка, но не го улучи. Хвърли втория от скъпоценните си жълъди и отново не успя. Мадмардиган ги съсече и срита останките в рова, зад гърба на чудовището.