Морис Дрюон - Железният крал

— Не видя ли да бяга един голям елен? — попита кралят.

Човекът кимна:

— Да, господарю, такова животно, каквото казвате, мина край мен преди малко. Мъкнеше коша си и беше изплезило език. Сигурно е вашето животно. Няма много да го гоните; както го видях, беше жадно, а вода ще намери само в блатата на Фонтен.

— Имаше ли кучета подире му?

— Никакви кучета, господарю. Но вие ще хванете дирята му ей там при големия бук. Ще ви отведе при блатата.

— Кралят се учуди.

— Ти, изглежда, познаваш тоя край и лова.

По лицето на селянина разцъфна добродушна усмивка. Малките хитри очички се втренчиха в краля.

— Познавам горе-долу и местността, и лова — отвърна човекът — и пожелавам на такъв велик крал като вас дълго да му се радва, ако е рекъл бог.

— Значи, позна ме?

Човекът пак кимна и рече с гордост:

— Виждал съм ви да минавате и друг път, при друг лов, а също и монсеньор дьо Валоа, вашия брат, когато дойде да освободи крепостните в графството.

— Ти освободен ли си?

— Благодарение на вас, господарю, не съм вече крепостен, какъвто бях роден. Зная цифрите и мога да държа перо, за да пресмятам, когато ми потрябва.

— Доволен ли си, че си свободен?

— Доволен… разбира се, че съм. Така да се рече, чувствуваш се другояче, не като умрял приживе. И ние всички знаем, че на вас дължим постановлението. Повтаряме си го често като молитва: „Тъй като всяко човешко същество е създадено по образ и подобие божие, трябва да бъде свободно по естественото си право…“ Хубаво е да чуеш това, когато си се смятал ни повече, ни по-малко като животните, и то завинаги.

— Колко плати за освобождението си?

— Шейсет и пет ливри.

— Имаше ли ги?

— Трудът през целия ми живот, сир.

— Как се казваш?

— Андре… Андре Горски ми казват, защото тук живея.

— Кралят, който обикновено не беше щедър, изпита желание да даде нещо на тоя човек. Не милостиня, а подарък.

— Бъди винаги добър служител на кралството, Андре Горски — му каза той, — и пази това за спомен от мен.

Той откачи своя рог от слонова кост, обкован със злато и украсен с красива резба, който струваше повече, отколкото човекът бе платил за свободата си.

Ръцете на селянина затрепераха от гордост и вълнение.

— О, о, я виж! Я виж… — бъбреше той. — Ще го сложа под статуята на света Богородица, за да закриля къщата. Бог да ви пази, господарю.

Кралят се отдалечи, изпълнен с радост, неизпитвана от много месеци. Един човек беше разговарял с него сред пустото поле, човек, който благодарение на него беше свободен и щастлив. Тежкото бреме на властта и на годините изведнаж олекна. Добре беше си вършил работата като крал. „От висотата на трона винаги знаеш кого удряш, но никога не знаеш дали доброто, което желаеш да сториш, е наистина сторено и кого ползува.“ Неочакваното одобрение, което получаваше от низините на своя народ, му беше по-ценно и по-мило от всички дворцови хвалебствия. „Трябваше да разпростра разкрепостяването във всички области… Тоя човек, дето го видях преди малко, ако го бяха образовали на младини, щеше да стане по-добър прево или градоначалник от мнозина други.“ Той мислеше за всички андреевци от горите, от долините или от ливадите, за всички жан-луи от полята, за жаковците от колибите или лозята, чиито деца, освободени от крепостничеството, биха съставлявали големи резерви от хора и енергия за кралството. „Ще видя да поговоря с Ангьоран да разширим постановленията.“В този момент дочу късо и дрезгаво „бау…бау“ вдясно и позна гласа на Ломбард.

— Така, така, миличък! Гони там, гони там! — извика той.

Ломбард беше попаднал на дирята и тичаше с големи скокове, навел нос до самата земя. Не кралят беше изтървал дивеча, а останалите ловци, и Филип Хубави изпита младежка радост при мисълта, че сам с любимото си куче ще убие големия елен.

Той препусна в галоп и губейки представа за времето, последва Ломбард през поля и долове, през ровове и прегради. Стана му горещо и пот потече по гърба му.

Изведнаж видя нещо голямо и тъмно да бяга по бялата равнина.

— Дръж! — извика кралят. — Напред, Ломбард, напред!

Това наистина беше преследваният елен, голямо черно животно със светлокафяв корем. Той не бягаше вече така леко, както в началото на лова; гръбнакът му очертаваше формата на кош, за който беше споменал селянинът, а това беше признак на умора. Спираше, поглеждаше назад и пак хукваше с тежки скокове.

Ломбард залая по-силно, като го видя, и започна да го настига.