Морис Дрюон - Железният крал

Рогата на елена привлякоха вниманието на краля. От време на време нещо проблясваше в тях, после угасваше. Всъщност в елена нямаше нищо приказно, както се разказваше в легендите, например за неизтощимия елен на свети Юбер с кръст на челото. Това беше само едно голямо изморено животно, което беше бягало, без да хитрува, подгонено от страха си, направо през полето и което скоро щеше да изпадне в безизходно положение. Сподирен от Ломбард, еленът навлезе в една букова горичка и вече не се показа. И твърде скоро лаят на Ломбард придоби онази звънкост, малко удължена и засилена, но по-яростна и по-изострена, която зазвучаваше у кучетата, когато изтощеният дивеч спираше.

Кралят на свой ред навлезе в горичката; през клоните се провираха лъчите на студеното слънце и багреха скрежа в розово.

Кралят спря и подръпна дръжката на късия си меч. Усещаше между краката си как бие сърцето на неговия кон. Той самият беше се запъхтял и вдишваше студения въздух на големи глътки. Ломбард продължаваше да лае. Големият елен стоеше облегнат на едно дърво, навел глава толкова ниско, че муцуната му опираше о земята. От мократа му козина се вдигаше пара. Между огромните му рога блестеше кръст, поставен малко накриво. Това беше мигновено видение, защото внезапно учудването на краля се замени с най-голям ужас — тялото му бе престанало да му се подчинява. Поиска да слезе от коня, но ходилото му не излизаше от стремето. Краката му натежаха като каменни. Ръцете му изпуснаха юздите и останаха неподвижни. Опита се да извика, но от гърлото му не излезе никакъв звук.

Еленът, изплезил език, го гледаше с големите си трагични очи. Кръстът в рогата му угасна, после пак светна. Дърветата, земята, целият свят се разкриви пред очите на краля. Той усети, че нещо се пръсна със страшна сила в главата му, после пред очите му се спусна пълен мрак.

Когато малко по-късно другите ловци пристигнаха, намериха краля на Франция паднал в краката на коня си. Ломбард продължаваше да лае срещу големия елен-единак, в чиито рога се забелязваха две сухи клонки, закачили се в някой храсталак; те блестяха на слънцето, целите заскрежени.

Но никой не обърна внимание на елена. Докато кучкарите усмиряваха хайката, той пак побягна, малко отпочинал, последван само от няколко настървени кучета, които щяха да го гонят чак до вечерта или да го вкарат и удавят в някое блато.

Юг дьо Бувил се надвеси над краля и извика:

— Кралят е жив!

Направиха набързо носилка, като окастриха със сабя два клона, свързаха ги с каиши, постлаха манта и положиха краля. Той се размърда малко, колкото да повърне и да се облекчи отвсякъде, като патица, когато я удушват. Очите му бяха изцъклени и полузатворени.

Отнесоха го така до Клермон, където през нощта говорът му отчасти се възвърна. Извиканите незабавно лекари му пуснаха кръв.

Първата дума, която произнесе с мъка към бдящия над него Бувил, беше:

— Кръстът… кръстът…

Бувил помисли, че кралят иска да се моли и отиде да му донесе едно разпятие. После Филип Хубави каза:

— Жаден съм.

Призори поиска със заекване да го отнесат във Фонтенбло, където беше роден. Папа Климент също, очаквайки смъртта, бе поискал да се върне в родното си място.

Решиха да пренесат краля по вода, за да не го друсат много. Настаниха го в голяма плоска лодка, която го понесе по течението на Оаза. Приближените му, слугите и стрелците от екскорта го следваха с други лодки или на коне покрай брега.

Новината изпревари странното шествие и крайбрежното население се стичаше, за да види великата повалена статуя. Селяните сваляха шапки, както при молебен в нивята. Във всяко село стрелците отиваха да търсят мангали с жарава, които поставяха в лодката, за да затоплят въздуха около краля. Отгоре беше надвиснало еднообразно сиво небе, натежало от снежни облаци.

Господарят на Вореал дойде от своя замък, разположен на един завой на Оаза, за да поздрави краля. Той видя, че лицето на владетеля е придобило мъртвешка бледост. Кралят му поблагодари само с потрепване на клепачите. Къде беше се дянал оня атлет, който на времето само като натиснеше по рамената двама въоръжени бойци, и ги превиваше.

Денят беше къс. Запалиха големи факли пред лодката и червената светлина заигра по бреговете. Шествието заприлича на огнена пещера, заплувала в нощта. Така стигнаха при устието на Сена и оттам в Поаси. Отнесоха краля в замъка. Той остана там десетина дни и, изглежда, малко се съвзе. Говорът му се възвърна. Можеше да става, но беше все още вцепенен. Поиска да продължи към Фонтенебло и с огромно усилие на волята настоя да го качат на кон. Пътува така внимателно до Есон, но там трябваше да се откаже — тялото не се подчиняваше повече на волята.