Морис Дрюон - Железният крал

Кралят изглеждаше успокоен и в такова добро настроение, в каквото отдавна не бяха го виждали. Държавните работи не го тревожеха. Отпуснатият от ломбардите заем пооправи държавното съкровище. Зимата щеше да укроти разбунтувалите феодални владетели от Шампания, както и фландърските общинари.

През нощта беше навалял сняг, първият сняг през годината, ранен, необичаен. Утринният мраз беше прикрепил този бял прашец връз полята и горите и бе превърнал пейзажа в заскрежена шир, обърквайки цветовете на природата. Дъхът на хората, кучетата и конете разцъфтяваше в студения въздух като големи пухести цветове.

Ломбард тичаше зад коня на краля. Макар да беше зайчар, той участвуваше и в лова на елени, като се движеше сам, но често пъти насочваше другите кучета към дирята. Хрътките се ценят заради зрението и бързината им, но обикновено се смята, че нямат обоняние. А Ломбард имаше нос като поатевенско куче 49.

На горската полянка, определена за сборен пункт, огласяна от кучешки лай, цвилене на коне и плющене на камшици, кралят остана доста време да разглежда великолепната си кучешка глутница, да разпитва за окучилите се хрътки и да разговаря със своите кучета.

— Охо, охо, помощниците ми! Хопа, красавците ми! Хо! Хо! Хо!

Уредникът на лова дойде да му докладва. Бяха подгонили с кучетата няколко елена, единият от които голям, седемгодишен, бил, както уверяваха кучкарите, с дванадесет разклонения на рогата — едър, царствен, най-благородното животно в гората. На това отгоре изглежда, че бил и от така наречените елени-единаци, които се движат сами, без стадото, от гора в гора, и са по-силни и по-диви.

— Да се подгони! — заповяда кралят. Отвързаха кучетата, заведоха ги до клонките, набучени по следите на елена, и ги пуснаха по дирята, а ловците се пръснаха из местата, откъдето еленът би могъл да изскочи.

— Ето го! Ето го! — разнесоха се скоро викове. Забелязали бяха елена. Гората се огласи от кучешки лай, свирене на рогове, конски тропот и прашене на счупени клони.

Обикновено подгоненият елен обикаля известно време около мястото, където са го вдигнали, върти се в гората, хитрува, обърква дирите си, търси някой по-млад елен, за да направи смяна с него и да измами кучетата, връща се на чертата на подгонването.

Но този изненада ловците и без да се завира в храсталака, хукна право на север. Усещайки опасността, той тръгна по инстинкт към далечните гори на Ардените, откъдето вероятно бе дошел. Водеше лова така час, два, без особено да бърза, точно колкото е нужно, за да поддържа разстоянието между себе си и кучетата, и като усети, че хайката започна да го изоставя, изведнаж засили своя бяг и изчезна.

Кралят беше силно възбуден; той прекоси гората, за да го изпревари и да излезе в окрайнината й и да го изчака при излизането му в равнината.

Но няма нищо по-лесно от това да изтървеш лова. Човек мисли, че е на стотина тоаза 50от кучетата и от останалите ловци, защото ги чува ясно, но миг по-късно се озовава в пълна тишина, в абсолютна самота, сред една катедрала от дървета и се чуди къде се е дянала тая кучешка глутница, която лаеше толкова силно, и каква магия направи другарите му невидими.

При това този ден звуковете не се предаваха ясно във въздуха и кучетата гонеха трудно поради падналия навред скреж, в който се губеха миризмите.

Кралят се беше заблудил. Пред него се простираше бяла равнина и всичко чак до хоризонта — ливадите, късите плетища, ожънатите стърнища, покривите на едно село, къдравите линии на съседната гора — всичко беше покрито все със същата искряща чиста пелена. Слънцето се беше подало.

Кралят внезапно се почувствува чужд на света. Усети леко замайване, поолюля се на седлото, но не обърна внимание, защото беше як и силите никога не бяха му изневерявали.

Цял погълнат от мисълта, дали еленът е вече излязъл от гората, или не, той подкара коня бавно по окрайнината, като търсеше по земята следите на животното. „В този скреж лесно ще ги забележа“ — мислеше си той. Недалеч видя един селянин.

— Хей, човече!

Селянинът се обърна и тръгна към него. Беше крепостен, на около петдесет години. На краката си имаше гетри от грубо платно, а в дясната си ръка държеше дебела тояга. Свали кепето и откри посивелите си коси.