Морис Дрюон - Железният крал

— Продължава да задига, където му падне, но не вече у нас благодарение на бога… и на вас.

Мари се движеше безшумно из стаята, навеждаше се да стъкне огъня или сменяше сламата на одъра, където спяха братята й. Тя мълчеше, но непрекъснато гледаше Гучио, който, щом остана за миг насаме с нея, нежно я улови за лактите и я привлече към себе си.

— Няма ли нещо в очите ми, което да ви напомня щастието? — послужи си той с една фраза, която беше прочел наскоро в един рицарски роман.

— О, да, месир! — отвърна Мари с треперещ глас. — Непрекъснато си представях, че сте тук, колкото и далеч да бяхте. Нищо не съм забравила, нищо не е избледняло в паметта ми.

Той потърси някакво извинение, загдето не е дошъл шест месеца и не е пратил никакво известие, но за негова изненада Мари съвсем не го упрекна, а му благодари, че е пристигнал по-рано, отколкото го е очаквала.

— Вие казахте, че ще се върнете след една година за лихвите — рече тя. — Не съм ви се надявала по-рано. Но и да не бяхте дошли, щях да ви чакам цял живот.

От Креси Гучио беше отнесъл лекото съжаление за едно незавършено приключение, за което, откровено казано, не беше мислил много през тия месеци. Но завари една сляпа любов, разцъфтяла, пораснала като растение през пролетта и лятото. „Какво щастие за мен! Тя можеше да ме е забравила, да се е омъжила.“ Неверните по природа мъже, колкото и самонадеяни да изглеждат, често пъти са твърде скромни в любовта, защото съдят за другите по себе си. Гучио се удивляваше, че е можал да вдъхне толкова рядко и силно чувство, което тъй малко беше подхранвал.

— Аз също, Мари, постоянно мислех и нищо не можа да ме откъсне от вас — рече той с необходимата за такава голяма лъжа жар.

Те стояха един срещу друг еднакво развълнувани, еднакво смутени от думите и жестовете си.

— Мари — заговори пак Гучио, — не съм дошъл тук нито за кантората, нито за някакво вземане. От вас не искам и не мога да скрия. Би било оскърбление за любовта, която ни свързва. От тайната, която ще ви поверя, зависи животът на мнозина, също и моят собствен живот… Вуйчо ми и негови богати приятели ме натовариха да скрия на сигурно място документи, важни за кралството и за тяхното собствено спасение… В този момент сигурно са пратени стрелци да ме търсят.

Поддавайки се на слабостта си, той пак започна да надува нещата.

— Има двадесет места, където можех да потърся убежище, но аз дойдох при вас, Мари. Животът ми зависи от вашето мълчание.

— Аз съм, която завися от вас, господарю мой. Имам вяра само в бога и в онзи, който пръв ме държа в прегръдките си. Вашият живот е мой живот. Вашата тайна е моя тайна. Ще скрия това, което желаете да скрия, ще мълча, както желаете да мълча, и тайната ще умре с мен.

Сълзи замрежиха тъмносините й очи.

— Това, което трябва да крия, се намира в едно оловно ковчеже, голямо колкото два юмрука. Има ли тук някакво място?

Мари помисли малко.

— В пещта на старата баня, може би… Не, зная по-сигурно място. Ще отидем утре сутринта. Братята ми излизат още в зори на лов. Малко по-късно и майка ми ще излезе, защото ще трябва да отиде до селището. Ако пожелае да ме вземе със себе си, ще кажа, че ме боли гърло. А вие се преструвайте, че спите до късно.

Настаниха Гучио в голямата прохладна и чиста стая, където беше вече спал по-рано. Той си легна с кама на кръста и оловното сандъче под възглавницата. Не знаеше, че в този час драматичната среща между двамата братя Марини се беше състояла и че постановлението срещу ломбардите се беше превърнало вече в пепел.

Събуди го заминаването на двамата братя. Приближи се до прозореца и видя Пиер и Жан дьо Креси, яхнали дръгливите си кончета, да минават през вратнята със соколите на ръка. После вратите се хлопнаха. Малко по-късно една сива кобила в доста напреднала възраст бе доведена за госпожа Елиабел, която на свой ред замина, придружена от куция слуга. Тогава Гучио обу ботушите си и зачака.

Малко след това Мари го извика от приземието. Гучио слезе със сандъчето под дрехата си.

Параклисът беше малко сводесто помещение с варосани стени във вътрешността на замъка, към източната му част.

Мари запали свещ от кандилото, което гореше пред доста грубо изработената дървена статуя на свети Йоан Евангелиста. В семейство Креси първородният син винаги носеше името Жан. Тя заведе Гучио до олтара.

— Този камък се вдига — и тя посочи една малка плоча с ръждясала халка.

Плочата беше доста тежка. При светлината на свещта Гучио видя един череп и парчета от кости.