Морис Дрюон - Железният крал

— Кой е този? — попита той, като направи рога с пръстите си.

— Някакъв прадядо — каза Мари. — Не зная кой.

Гучио постави оловното ковчеже в дупката до белезникавия череп. После камъкът бе турен отново на мястото му.

— Тайната ни е запечатана пред бога — каза Мари. Гучио я прегърна и поиска да я целуне.

— Не, не тук в черквата — дръпна се тя страхливо.

Върнаха се в голямата зала, където една слугиня подреждаше на трапезата мляко и хляб за закуска. Гучио се подпря на камината и когато слугинята излезе, Мари дойде при него. Тогава сплетоха ръцете си, Мари сложи глава на рамото му и остана така дълго, за да опознае, да отгатне това мъжко тяло, на което беше се врекла пред бога, че ще принадлежи.

— Ще ви обичам винаги, дори ако вие ме разлюбите — промълви тя.

После отиде да налее топлото мляко в паниците и да разчупи хляба. От всяко нейно движение бликаше щастие.

Изминаха четири дни. Гучио ходи с братята на лов и не се върна с празни ръце. Посети няколко пъти кантората в Нофл, за да оправдае пребиваването си. Веднаж срещна прево Портфрюи, който го позна и угоднически му се поклони. Този поздрав успокои Гучио. „Ако бяха предприети някакви мерки срещу ломбардите, месир Портфрюи нямаше да е толкова учтив. И ако в някой от близките дни той трябва да ме арестува, златото, което нося, ще ми стигне да му намажа ръката.“ Господарката Елиабел очевидно не подозираше нищо от случилото се между дъщеря й и младия сиенец. Гучио се убеди в това от един случайно доловен разговор между нея и по-малкия й син. Гучио беше в стаята си на горния етаж, а господарката Елиабел и Пиер дьо Креси разговаряха край огъня в голямата зала и гласовете им долитаха през комина.

— Наистина жалко, че Гучио не е благородник — казваше Пиер. — Би бил подходящ съпруг за сестра ми. Представителен е, образован, с добро обществено положение… Питам се дали не би трябвало да помислим.

Господарката Елиабел посрещна много лошо тая идея.

— Никога! — възкликна тя. — Парите ти замайват главата, синко. Ние понастоящем сме бедни, но нашата кръв ни дава право на най-добри брачни съюзи и аз няма да дам дъщеря си на момче от простолюдието, което на всичко отгоре не е и французин. Тоя младеж наистина е много мил, но да не му хрумне да задиря Мари. Веднага ще го поставя на мястото му. Един ломбард! Впрочем той няма такива намерения. Ако възрастта не ме караше да бъда скромна, бих ти признала, че той гледа повече мен, отколкото нея и това е причината, дето се е лепнал тук като кърлеж.

Гучио, макар и да се усмихна на илюзиите на домакинята, беше огорчен от нейното презрение към произхода и знанията му. „Тия хора вземат от нас пари назаем за хляб, не си плащат дълговете, а ни смятат за по-долни и от крепостните си селяни. А какво ще правите, драга ми госпожо, без ломбардите? — мислеше Гучио ядосано. — Добре де! Опитайте се да омъжите дъщеря си за голям велможа и ще видите дали тя ще се съгласи.“ Но в същото време се чувствуваше много горд, че е накарал една благородна девойка да се влюби толкова силно в него. И точно тая вечер реши да се ожени за нея напук на всички пречки, които биха се явили.

Седнаха да вечерят и той гледаше Мари, като си мислеше: „Тя е моя, тя е моя!“ Всичко в това лице — хубавите извити клепки, полуотворените устни — всичко сякаш отговаряше: „Ваша съм.“И Гучио се питаше как може другите да не виждат това?

На следващия ден Гучио получи в Нофл съобщение от вуйчо си, който го уведомяваше, че засега опасността е минала, и го викаше да се върне незабавно.

И така младежът заяви, че важна работа го вика в Париж. Госпожа Елиабел, Пиер и Жан изразиха живо съжаленията си. Мари не каза нищо и продължи да шие везмото си. Но когато остана насаме с Гучио, тя изказа тревогата си. Нещо лошо ли се е случило? Заплашен ли е Гучио?

Той я успокои. Напротив, благодарение на него, благодарение на нея ония, които искаха гибелта на италианските банкери, бяха победени. Чак тогава Мари избухна в сълзи, че той ще замине.

— Вие ме оставяте, а то е все едно, че умирам — казваше тя.

— Ще се върна веднага щом мога — отвръщаше той и покриваше с целувки лицето й. Спасението на ломбардските компании не го радваше много, би искал опасността да трае още.

— Ще се върна, хубава Мари — повтаряше Гучио, — кълна се, защото нищо на света не желая повече от вас.

И този път говореше искрено. Беше дошъл да търси убежище, отиваше си с влюбено сърце.

Тъй като вуйчо му не споменаваше в съобщението нищо за укритите документи, Гучио реши да извади заключение, че трябва да ги остави в Креси. По този начин си създаваше предлог за завръщане.