Морис Дрюон - Железният крал

И вече до самата врата повтори сухо:

— Още утре, ако му е угодно.

Като се обръщаше в леглото си, Толомей с горчивина си мислеше за своето второ отечество, на което смяташе, че е служил добре с труда и парите си. Тъй като тук беше забогатял, той държеше на Франция повече, отколкото на родината си Тоскана и истински, по своему я обичаше. Да не усеща вече под нозете си калдъръма на улица Ломбардска, да не чува на обяд голямата камбана на черквата Света Богородица, да не вдишва миризмата на Сена, да не ходи на събранията в градската приемна — самата мисъл, че ще се лиши от всичко това, му късаше сърцето. „На моите години да отида другаде да създавам наново състояние… И дали ще ме оставят жив, та да отида!“ Едва призори се унесе, но скоро се събуди от силни удари с чукчето по вратата и шум от стъпки по двора. Помисли, че идват да го арестуват, и бързо навлече дрехите си. Влезе един слуга съвсем изумен.

— Монсеньор архиепископът е долу — рече той.

— Кой го придружава?

— Четирима прислужници в раса, но приличат повече на сержанти от комендантството, отколкото на духовни лица.

Толомей се намръщи.

— Вдигни капаците в кабинета ми — рече той.

Монсеньор Жан дьо Марини вече изкачваше стълбите. Толомей го дочака прав на площадката. Дребничкият архиепископ, чийто златен кръст подскачаше на гърдите му, веднага се нахвърли върху банкера.

— Какво означава, месер, това странно поръчение, което моят брат ми предаде снощи?

Толомей размаха тлъстите си малки ръце успокоително.

— Няма от какво да се тревожите, монсеньор, не заслужаваше да се обезпокоявате да идвате. Аз щях да дойда в епископския дворец, когато е угодно вам… Искате ли да заповядате в кабинета ми?

Прислужникът довършваше откачването на външните капаци, украсени с орнаменти и рисунки. Той хвърли трески върху жарта в огнището и скоро запращяха буйни пламъци. Толомей подаде стол на своя посетител.

— Дошли сте с придружители, монсеньор, нужно ли беше? Нямате ли доверие в мен? Нима смятате, че тук ви заплашва някаква опасност? Трябва да кажа, че вие сте ме свикнали на други обноски…

Гласът му се стараеше да звучи приятелски, но тосканският акцент се чувствуваше по-силно от друг път.

Жан дьо Марини седна срещу огъня и протегна да сгрее отрупаната си с пръстени ръка.

„Не е сигурен в себе си и не знае как да ме подхване — помисли си Толомей. — Пристига с голям шум, сякаш идва да направи всичко на пух и прах, а после си гледа ноктите.“ — Вашето бързане да ме видите ме обезпокои — обади се най-сетне архиепископът. — Иначе бих избрал по-удобен час за моето посещение.

— Но часът е удобен, монсеньор, часът е удобен… Спомняте си, че получихте от мен две хиляди ливри като аванс за… вещи, много ценни, които произхождаха от имуществото на тамплиерския орден и които вие ми поверихте за продажба, нали?

— Продадени ли са? — попита архиепископът.

— Една част, монсеньор, голяма част. Бяха изпратени вън от Франция, както се уговорихме с вас, защото тук не можем да ги пробутаме… Чакам сметката и се надявам, че ще получите още пари за тях.

И Толомей, отпуснал дебелото си тяло и кръстосал ръце на корема, клатеше добродушно глава.

— Значи, разписката, която ви подписах, не ви е вече нужна? — попита Жан дьо Марини.

Той криеше безпокойството си, но го криеше зле.

— Да не би да ви е студено, монсеньор? Побледнели сте много — и Толомей се наведе да сложи една цепеница в огъня.

После, сякаш забравил въпроса на архиепископа, продължи:

— Какво мислите, монсеньор, по въпроса, който тая седмица е бил разглеждан в съвета? Възможно ли е да възнамеряват да ограбят богатствата ни, да ни обрекат на мизерия, изгнания, смърт?…

— Нямам мнение — отвърна архиепископът. — Това са държавни работи.

Толомей поклати глава.

— Аз вчера предадох на монсеньор съуправителя едно предложение, предимствата на което той, струва ми се, не оцени добре. Жалко! Готвят се да вземат нашите имущества, защото кралството има недостиг от пари. Ние предлагаме да услужим на кралството чрез един огромен заем, монсеньор, а брат ви мълчи. Не ви ли е казал нещо? Жалко, много жалко, наистина!