Морис Дрюон - Железният крал

Гучио развълнуван целуна вуйчо си. Този път той нямаше нужда да измисля какво лице да бъде, нито каква роля да играе. Ролята дойде сама.

Един час по-късно той напусна улица Ломбардска.

Тогава месер Спинело Толомей облече палтото си, подплатено с кожа, защото октомври беше хладен. Повика един прислужник, поръча му да вземе факел и кама и се отправи към дома на Марини.

Почака доста най-напред при вратаря, после в стаята на стражата, която служеше за чакалня. Съуправителят водеше живот по кралски маниер и в жилището му имаше голямо движение до късна вечер. Месер Толомей беше търпелив човек. Неколкократно напомни за присъствието си, наблягайки върху необходимостта да говори лично със съуправителя.

— Заповядайте, месер — покани го най-сетне един секретар.

Толомей премина през три големи зали и се озова лице срещу лице с Ангьоран дьо Марини, който вечеряше сам в кабинета си, като продължаваше да работи.

— Ето едно непредвидено посещение — рече хладно Марини. — По каква работа?

Толомей отвърна със същия хладен тон.

— Държавна работа, монсеньор. Марини му посочи стол.

— Обяснете ми.

— От няколко дни се носи слух, монсеньор, че в кралския съвет се подготвя мярка, която цели да засегне при-вилегиите на ломбардските компании. Този слух ни безпокои и много пречи на търговията. Доверието намалява, купувачите също, а доставчиците искат плащане в брой. Длъжниците ни се въздържат да плащат.

— Това не е държавна работа — отвърна Марини.

— Кой знае, монсеньор, кой знае. Много хора тук и другаде се вълнуват. Говори се за това дори вън от Франция…

Марини се почеса по бузата и брадата.

— Хората приказват повече, отколкото трябва. Вие сте човек разумен, месер Толомей, и не бива да давате ухо на тия слухове — рече той, гледайки спокойно един от тези, които се готвеше да смаже.

— Щом ме уверявате, монсеньор… Но фламандската война излезе много скъпа и може би кралското съкровище се нуждае от злато. Така че ние сме приготвили един проект…

— Вашата търговия, повтарям, не ме засяга. Толомей вдигна ръка, като да казваше: „Търпение, още не знаете всичко…“и продължи:

— Макар да не взехме думата на голямото събрание, но и ние желаем да помогнем на нашия любим крал. Готови сме да отпуснем голям заем, в който ще участвуват всички ломбардски компании, без срок и с минимална лихва. Дойдох да ви съобщя това.

И като се наведе, Толомей прошепна едно число. Марини трепна, но веднага си помисли: „Щом като са готови да отделят такава сума, значи, имат двадесет пъти повече.“ Клепачите му бяха зачервени от много четене и безсъние.

— Това е добра идея и похвално намерение, за което ви благодаря — рече той след кратко мълчание. — Все пак трябва да ви изразя учудването си. До ушите ми стигна слух, че някои компании са отправили към Италия цели конвои със злато… Това злато не може да бъде в едно и също време и тук, и там.

Толомей съвсем затвори лявото си око.

— Вие сте разумен човек, монсеньор, и не бива да давате ухо на тия слухове — послужи си той със собствените думи на съуправителя. — Нашето предложение не показва ли нашата добросъвестност?

— Бих желал да вярвам това, което ми казвате, защото в противен случай кралят няма да търпи да се накърнява така имуществото на Франция и ще трябва да тури край…

Толомей не мигна. Изтеглянето на ломбардските капитали беше започнало преди заплахата от изземване, а същото това изтегляне щеше да послужи на Марини като оправдание за мярката. Кръгът ставаше омагьосан.

— Виждам, че поне в това отношение вие смятате нашата търговия за държавен въпрос — отвърна Толомей.

— Мисля, че си казахме, каквото имахме да си казваме, месер Толомей — завърши Марини.

— Разбира се, монсеньор…

Толомей стана и направи една крачка, но изведнъж като че ли се сети за нещо:

— Монсеньор архиепископът на Санс дали е в града? — попита той.

— Тук е.

Толомей наведе замислено глава.

— Вие имате по-често случай да го виждате. Ваша милост, бихте ли имали любезността да му съобщите, че желая да го видя още утре в кой да е час по въпроса, който му е известен. Моето съобщение ще му бъде от полза.

— Какво имате да му казвате? Аз не зная, че е имал работа с вас!

— Монсеньор — отвърна Толомей, като се поклони, — най-голямата добродетел на един банкер е да знае да мълчи. Но тъй като вие сте брат на монсеньор дьо Санс, мога да ви доверя, че се касае за негово добро, за нашето… и за доброто на светата наша майка църквата.