Морис Дрюон - Лилията и лъвът

И дадените в Уиндзор обети бяха спазени.

На 16 юли същата 1338 година Едуард III отплава от Ярмут с флота, съставен от четиристотин кораба. На другия ден дебаркира в Анверс. Кралица Филипа го придружаваше, а много рицари, по подражание на Готие дьо Мони, бяха закрили дясното си око под ромб от червено сукно.

Не беше още времето на битките, а на преговорите. В Гобленц Едуард се срещна на пети септември с германския император.

За тази церемония Лудвиг Баварски си бе измислил странен костюм, наполовина императорски, наполовина папски — далматика на глава на църквата над кралска туника и корона с цветчета, проблясваща около папска тиара. В едната си ръка държеше скиптър, в другата земното кълбо с кръст отгоре. По този начин той се утвърждаваше като сюзерен на целия християнски свят.

Той разобличи от трона си безчестната постъпка на Филип VI, призна Едуард за крал на Франция и му връчи златната пръчка на императорски викарий. Това беше още една идея на Робер д’Артоа, който си припомни, че Шарл дьо Валоа преди всяка своя лична експедиция държеше да бъде провъзгласен за папски викарий. Лудвиг Баварски се закле да защищава в продължение на седем години правата на Едуард и всички немски владетели, дошли заедно с императора, положиха същата клетва.

Междувременно Якоб Ван Артевелде продължаваше да подбужда към бунт населението на фландърското графство, от което Луи дьо Невер окончателно бе избягал. Едуард III отиваше от град на град, свикваше многолюдни събрания, на които биваше признаван за крал на Франция. Обещаваше да присъедини към Фландрия Дуе, Лил, дори Артоа, за да може всички тези области с общи интереси да образуват една-единствена нация. Артоа беше споменато в грандиозния проект и лесно се отгатваше кой бе негов вдъхновител и кой щеше дн го владее под английско попечителство.

Същевременно Едуард реши да разшири търговските привилегии на фламандските градове. Вместо да иска помощи от тях, той им отпускаше субсидии и подпечатваше обещанията си с печат, върху който бяха гравирани преплетени гербовете на Англия и Франция.

В Анверс кралица Филипа роди втория си син Лионел. Папа Бенедикт XII напразно полагаше в Авиньон все по-голсми усилия, за да въдвори мир. Той бе забранил похода, за да осуети войната между Франция и Англия, а сега тя беше повече от сигурна.

Вече доста сериозни стълкновения ставаха между английския авангард и френските гарнизони във Вермандоа и Тиераш, като в отговор Филип VI изпращаше отряди в Гийена и в Шотландия, за да бунтуват населението в името на малолетния Дейвид Брюс.

Едуард III сновеше между Фландрия и Лондон, залагаше в италианските банки скъпоценностите на короната си, за да насмогне на поддържането на войските си и на изискванията на новите си васали.

Филип VI свика войнството си, взе знамето в Сен Дьони и напредна до Сен Кентен, после, когато му оставаше само един ден път до англичаните, направи кръгом с цялата си армия и върна знамето върху олтара на Сен Дьони. Каква бе причината за странното бягство на краля-любител на турнири? Всеки си задаваше този въпрос. Дали времето се бе сторило много дъждовно на Филип, за да встъпи в бой? Или пагубните предсказания на чичо му Роберто Астролога внезапно бяха изплували в съзнанието му? Той заявяваше на всеослушание, че е намислил нещо друго. През една нощ тревогата му бе внушила друг план: щеше да завладее Английското кралство. Не за първи път французите щяха да стъпят там. Нима три века преди това един нормандски херцог не бе завладял Великобритания?… Е добре! Той, Филип, щеше да се появи на същото крайбрежие при Хастинг! Така че всеки от двамата крале се домогваше до кралството на другия.

Само че подобно начинание изискваше преди всичко господство над морето. Тъй като по-голямата част от армията на Едуард беше на континента, Филип реши да го откъсне от продоволствените му бази, за да не може да снабдява с припаси войските си, нито да получава подкрепления. Канеше се да унищожи английския флот.

На 22 юни 1340 година пред Еклюз, в широкия залив, който разделя Фландрия от Зеландия, навлязоха двеста кораба, украсени с най-хубави имена, с френското знаме, развяващо се върху главната мачта. „Поклонничката“, „Божи кораб“, „Миколет“, „Влюбената“, „Кипрата“, „Света Богородица — носителка на радост“… Тези кораби носеха на борда си двадесет хиляди моряци и войници, допълнени с цяла дружина стрелци с арбалети. Но между тях едва ли имаше повече от сто и петдесет благородници. Френското рицарство не обичаше морето.