Морис Дрюон - Лилията и лъвът

Бретания засягаше много отблизо Робер, тъй като по майка той беше кръвен роднина с бретанските херцози. На Едуард III не му оставаше друго, освен да повери на исполина командуването на войските, които щяха да дебаркират там.

Съдбоносният час за Робер д’Артоа настъпи.

Робер е петдесет и шест годишен. Косите около мускулестото му лице, загрубяло от пагубната му дългогодишна ненавист, са придобили неопределения цвят на ябълково вино, разредено с вода, каквито стават червенокосите хора, когато побелеят. Не е вече нехранимайкото, който си въобразяваше, че воюва, когато ограбваше замъците на леля си Мао. Сега той знае какво значи война и грижливо подготвя похода си. Притежава авторитета, произхождащ от възрастта и натрупания през бурното му съществуване опит. Радва се на единодушна почит. Нима някой си спомня, че е бил фалшификатор, клетвопрестъпник, убиец и малко нещо магьосник? Кой би посмял да му го припомни? Той е монсеньор Робер, стареещият колос с все още смайваща сила, все още облечен в червено, все още сигурен в себе си, който навлиза във френска земя начело на чужда армия. Но има ли значение за него, че войската му е чуждестранна? Пък и съществува ли това понятие за някой граф, барон или рицар? Техните експедиции са семейни сделки, а битките им — уреждане на наследства. Врагът е братовчед, а съюзникът — друг братовчед. Думата „чужденец“ означава „враг“ за простосмъртните хора, чиито къщи ще бъдат изгорени, хамбарите разграбени, а жените изнасилени, но не и за владетелите, които бранят титлите си и осигуряват владенията си.

За Робер войната между Франция и Англия е „неговата война“. Той я бе желал, бе агитирал за нея, направо я бе създал. Тя представляваше десет години непрекъснати усилия. Струва му се, че той се е родил и живял само за нея. Неотдавна се оплакваше, че никога не е могъл да се порадва на настоящия миг: този път най-сетне това му се удаваше. Той вдъхва въздуха като дивен ликьор. Всяка минута е щастие. Яхнал огромния си жребец, с развети от вятъра коси и закачен за седлото шлем, той отправя към хората си груби шеги, от които те изтръпват. Двадесет и две хиляди рицари и войници са на неговите заповеди и когато се обърне, той вижда разлюлените им копия чак до хоризонта, извикващи представа за злокобна жетва. Горките бретонци бягат пред него, някои с каруци, повечето пеш, с калцуни от плат или кора на дървета, жените, повлекли децата си, мъжете, на рамо с чувалче черно жито.

Робер д’Артоа е петдесет и шест годишен, но също както все още може да измине петнадесет левги, без да се умори, той все още мечтае… Утре ще превземе Брест, после ще превземе Ван, а после Рен. Оттам ще навлезе в Нормандия, ще сложи ръка на Алансон, владение на брата на Филип дьо Валоа. От Алансон ще изтича до Еврьо и до Конш, до любимия му Конш! Ще изтича до Шато Гаяр, ще освободи госпожа дьо Бомон. След това, неудържим, се спуска към Пириж. Ето го в Лувър, във Венсен, в Сен Жермен. Сваля от трона Филип дьо Валоа и връчва короната на Едуард, който назначава него, Робер, кралски наместник във Франция. Съдбата му бе поднесла много по-невероятни слуки и неслуки, без да е имал досега цяла армия зад себе си, която вдига облаци прах по пътищата.

И в същност Робер превзема Брест, като освобождава графиня дьо Монфор, войнствен дух в здраво тяло; съпругът й е пленник на френския крал, а тя продължава, опряна до морето, да се бори за графството си. Робер действително прекосява тържествуващ Бретан, действително обсажда Ван. Изправя пред стените му метателни машини, насочва оръдията с барут, чийто пушек се губи в ноемврийските облаци, успява да направи пробив в градските стени. Гарнизонът на Ван е многочислен, но не изглежда особено решителен. Очаква първото нападение, за да се предаде с чест. Ще трябва само да се пожертвуват по няколко души от двете страни, за да се изпълни тази формалност.

Робер заповядва да завържат стоманения му шлем, яхва огромния жребец, който леко се привежда под тежестта му, изкрещява последните си заповеди, смъква пред лицето наличника си, размахва боздугана си, тежък шест ливри, над главата си. Хералдите, които развяват знамето му, викат с все сила:

— На бой, Артоа!

Пешаци тичат покрай конете и носят шестима заедно дълги стълби. Други държат тояги със запалени кълчища в горния край, а мълнията трещи над срутените камъни, точно там, където стената се е поддала. И широката ризница на монсеньор д’Артоа аленее като светкавица под тежките сиви облаци…