Морис Дрюон - Лилията и лъвът

Стрела от арбалет, метната от назъбената стена, премина през копринената туника, бронята, кожената жилетка и платнената риза. Болката не бе по-остра отколкото от копие в турнир. Робер сам измъкна стрелата и няколко крачки по-далеч, без да разбере какво става с него, нито защо небето стана внезапно така черно, нито защо краката му не притискаха вече хълбоците на коня, се строполи в калта.

Докато войските му превземаха Ван, исполинът, със свален шлем, проснат върху една стълба, бе пренесен, до лагера. Под стълбата се стичаше кръв.

Робер не бе раняван ни веднъж преди това. Два похода във Фландрия, собствената му експедиция в Артоа, войната в Аквитания… Беше преминал през всичко това дори без драскотина. Нито веднъж не счупиха копието му в петдесет турнира, нито един зъб на глиган не бе докоснал даже кожата му.

Защо точно пред Ван, пред този град, който не оказваше истинска съпротива, който беше второстепенен етап по пътя на неговата епопея? Не бе чул гибелно предсказание за Ван или Бретан. Ръката, опънала арбалета, бе ръка на неизвестен воин, който дори не знаеше срещу кого стреля.

Четири дни Робер се бори не вече срещу владетели и парламенти, не вече срещу наследствените закони, обичаите в графствата, срещу амбициите или алчността на кралските семейства. Бореше се със собствената си плът. Смъртта проникваше в него през рана с черни ръбойе, зейнала между сърцето, което толкова се бе сражавало, и корема, който толкова бе ял. Не смъртта, която вледенява, а смъртта, която опожарява. Огън пламтеше във вените му. Смъртта трябваше да изгори за четири дни силите, които оставаха в това тяло за още двадесет години живот.

Той отказа да напише завещание, като крещеше, че на другия ден ще бъде на кон. Трябваше да го завържат, за да му дадат последното причастие, защото искаше да убие свещеника, въобразявайки си, че разпознава в него Тиери д’Ирсон. Бълнуваше.

Робер д’Артоа винаги бе ненавиждал морето. Един кораб развя платна, за да го върне в Англия. Цяла нощ, докато вълните го люшкаха, той пледираше пред правосъдието, странно правосъдие, в което се обръщаше към френските барони, наричайки ги „мои благородни лордове“ и искаше от Филип Хубави да нареди да секвестират всички имущества на Филип дьо Валоа, ведно с мантията, скиптъра и короната в изпълнение на папска вула за отлъчване. От високата платформа в задния край на палубата гласът му се чуваше чак до вълнореза и стигаше до дежурните наблюдатели, кацнали по мачтите.

Призори притихна за малко и помоли да доближат дюшека му до вратата. Но не видя изгрева на слънцето. В мига, когато умираше, още си въобразяваше, че ще оздравее. Последната дума, която изрекоха устните му, бе: „Никога!“, без някой да узнае дали бе отправена към кралете, към морето или към бог.

Всеки човек с идването си на света получава известна мисия, незначителна или много важна, но обикновено неизвестна на самия него и неговата природа, отношенията му със себеподобните, събитията в съществуването му го тласкат да я изпълни, без да съзнава, с илюзия, че е свободен. Робер д’Артоа бе подпалил западния свят: задачата му бе изпълнена.

Когато крал Едуард III научи във Фландрия за смъртта му, миглите му се навлажниха и той изпрати писмо на кралица Филипа, в което й пишеше:

„Мило мое сърце, Робер д’Артоа, нашият братовчед, е извикан от бога. Заради чувствата, които изпитвахме към него и в името на нашата чест, писахме на канцлера и ковчежника си и ги натоварихме да го погребат в Лондон. Искаме, любима, да бдите да изпълнят всичко съгласно нашата воля. Нека бог ви пази. Подпечатано с личния ни печат в град Граншан в деня на света Катерина, в шестнадесетата година от царуването ни в Англия и третата във Франция.“

В началото на януари 1343 година криптата на катедралата „Свети Павел“ в Лондон прие най-тежкия ковчег, спуснат някога в нея.

И ТУК АВТОРЪТ, ПРИНУДЕН ОТ ИСТОРИЯТА ДА УБИЕ ЛЮБИМИЯ СИ ГЕРОЙ, С КОГОТО ЖИВЕЕ ЦЕЛИ ШЕСТ ГОДИНИ, ТЪГУВА ЗА НЕГО ВЕДНО С ЕДУАРД АНГЛИЙСКИ. ПЕРОТО, КАКТО КАЗВАТ СТАРИТЕ РАЗКАЗВАЧИ, СЕ ИЗПЛЪЗВА ОТ ПРЪСТИТЕ МУ И ТОЙ НЯМА ВЕЧЕ ЖЕЛАНИЕ ДА ПРОДЪЛЖИ ТАЗИ ИСТОРИЯ, ПОНЕ НЕ ВЕДНАГА, ОСВЕН ЗА ДА ОСВЕДОМИ ЧИТАТЕЛЯ КАК ЗАВЪРШВАТ ЗЕМНИЯ СИ ПЪТ НЯКОЛКО ГЛАВНИ ГЕРОИ.

НЕКА ПРЕСКОЧИМ ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИНИ, НЕКА ПРЕСКОЧИМ АЛПИТЕ.

В понеделник на 22 септември 1354 година в Сиена Джанино Балиони, един от първенците на града, получи в частния дворец на Толомеите, където се помещаваше банковото сдружение на рода му, едно писмо от прословутия Кола де Риенци, който бе взел властта в Рим, като бе възстановил древната титла трибун. В писмото си, написано в Капитоля предишния четвъртък, Кола де Риенци пишеше на банкера: