Морис Дрюон - Лилията и лъвът

Капитан Барбавера, който командуваше петдесетте генуезки галери, наети от краля на Франция, каза на адмирал Беюше:

— Монсеньор, английският крал и флотът му идват срещу нас. Излезте на открито море с корабите си, защото ако останете тук, затворени между двете диги, англичаните, които имат на своя страна вятъра, слънцето и прилива, ще ви притиснат така, че няма да можете да си помогнете.

Би трябвало да се вслушат в съвета му. Той имаше тридесетгодишен морски опит и предишната година дръзко бе изгорил и ограбил Саутхемптън за сметка на французите. Адмирал Беюше, бивш заповедник на кралските гори и води, му отвърна надменно:

— Позор на оня, който си отиде оттук!

Той даде заповед да наредят корабите им на три реда: най-напред моряците от Сена, после пикардците и диепчаните и най-сетне хората от Кан и Котантен. Заповяда да вържат морските съдове един за друг с кабели и разположи върху тях войниците си като върху крепости.

Тръгнал предната вечер от Лондон, крал Едуард командуваше приблизително равен флот. Той нямаше повече бойци от французите. Но той бе разпределил върху корабите си две хиляди благородници, между които и Робер д’Артоа, въпреки голямото му отвращение към пътуването по море.

Пазен от осемстотин воини, сред флота се намираше и един кораб с придворни дами, които бяха в услуга на кралица Филипа.

Същата вечер Франция се сбогува с владичеството над морето. Опожарените френски кораби така светеха, че никой ме забеляза настъпването на нощта.

Нормандските и пикардски рибари, моряците от Сена бяха насечени на късове от английските стрелци и от фламандците, дошли им на помощ с плоскодънните си лодки от дъното на залива, за да ударят в гръб крепостите с платна. Чуваше се само шум от счупени мачти, звън на оръжия, стенания ни мъже с прерязани гърла. Сражаваха се с мечове и брадви върху бойно поле от отломки. В стремежа си да се изплъзнат от клането, оцелелите се пъхваха сред труповете и не се знаеше вече дали плуват във вода или в кръв. Стотици отсечени ръце се носеха по вълните.

Тялото на адмирал Беюше висеше на мачтата на кораба на Едуард. Много часове преди това Барбавера бе излязъл в открито море с генуезките си галери.

И англичаните бяха понесли загуби, но тържествуваха. Най-голямото им нещастие бе потъването сред страхотни вопли на кораба на жените. Върху огромното морско гробище се влачеха рокли, подобни на мъртви птици.

Младият крал Едуард бе ранен в бедрото и кръвта се стичаше по белия му кожен ботуш. Ала занапред боевете щяха да се водят върху френска земя.

Едуард III тутакси изпрати ново писмо на Филип VI, с което го предизвикваше да си премерят силите.

„За да спестим на народите и на страните сериозни щети и загуби и масово избиване на християни, нещо, което всеки владетел трябва да се стреми да избегне“, английският крал предлагаше на френския си братовчед да се срещнат в единичен двубой, тъй като спорът по наследяването на френския трон беше тяхна лична работа. А ако Филип VI не желае това „състезание между телата им“, той му предлагаше да излязат един срещу друг само с по сто рицари и да се сражават върху затворен терен. С една дума, един вид турнир, само че не с притъпени копия и сведени мечове. Турнир, на който няма да има съдии, които да контролират биещите се и наградата нямаше да бъде брошка или сокол, а короната на Свети Луи.

Кралят-любител на турнири отговори, че предложението на неговия братовчед е неприемливо, защото е отправено към Филип дьо Валоа, а не към френския крал и Едуард е в същност негов предателски разбунтувал се васал.

Папата се опита да им наложи ново примирие. Легатите му положиха огромни усилия и заслугата им беше, че успяха да издействат само временно и несигурно затишие, което двамата владетели приеха, за да дадат възможност на войските си да отдъхнат.

Това второ примирие имаше изгледи да продължи, но внезапно умря бретанският херцог. Той не оставяше законен син, нито пряк наследник. Най-малкият му брат, граф дьо Монфор л’Амори и племенникът му Шарл дьо Блоа, предявяваха едновременно права над херцогството: втори процес, подобен на спора за Артоа, който юридически беше сходен с първия. Филип VI подкрепи исканията на своя роднина Шарл дьо Блоа, Валоа по линия на жена си. Едуард III тутакси взе страната на Жан дьо Монфор. Така че налице бяха двама крале на Франция, всеки със свой бретански херцог, както всеки от тях имаше вече и свой крал на Шотландия.