Морис Дрюон - Лилията и лъвът

Оръженосецът слезе от коня, прибра чаплата и я подаде на Робер. Великолепна чапла: както я държеше така, провиснала надолу, тя бе дълга от човката до краката почти колкото човек.

— Много страхлива птица наистина. Дори не е приятно да я уловиш. Тези птици са кресльовци, които се плашат от сянката си и се разпищяват, щом я видят. Този дивеч би трябвало да се остави на селяндурите.

Наситен и покорен на свирката на господаря си, соколът отново кацна на ръката на Робер. Той му сложи пак качулката. После поеха в тръст към замъка.

Внезапно щитоносецът чу смях: Робер д’Артоа се изсмя рязко и звънко, привидно без причина и конете трепнаха.

Когато се върнаха в Уиндзор, оръженосецът попита:

— Какво да я правя чаплата?

Робер погледна към кралското знаме, което се развяваше над кулата на Уиндзор, и на лицето му се изписа подигравателно и зло изражение.

— Вземи я и ела с мен в кухнята — отвърна той. — А после ще ми издириш един или двама менестрели измежду тези, които се намират в замъка.

Вече поднасяха четвъртото ядене, а мястото на граф д’Артоа вляво от кралица Филипа беше още празно.

— Не се ли е прибрал братовчед ни Робер? — попит Едуард III, който, сядайки на масата, се бе изненадал от отсъствието му.

Един от многобройните млади благородници, натоварени ли режат месото, които сновяха зад сътрапезниците, отговори, че преди два часа видял Робер на връщане от лов.

— Робер се държи в двора ви, сир племеннико, също както би се държал в странноприемница. Впрочем подобно поведение от негова страна никак не е учудващо! — забеляза Жан дьо Ено, чичото на кралица Филипа.

Жан дьо Ено, който претендираше, че е абитър по галантно рицарство, никак не обичаше Робер, в чието лице винаги виждаше клетвопрестъпника, изгонен от Франция зариди подправяне на печати. И той осъждаше Едуард III, че му оказва такова голямо доверие. Освен това някога Жан дьо Ено беше влюбен в кралица Изабел, също както Робер, и също като него не се бе радвал на успех. Но бе оскърбен от непочтителния начин по който Робер говореше за нея между приятели.

Едуард не се обади и не вдигна клепачи, докато стихне раздразнението, което беше го обзело. Сдържаше лошото си настроение, за да не могат да кажат после: „Кралят се изказа несправедливо!“ После вдигна поглед към графиня Сализбъри, която явно беше най-привлекателната дама в двора му.

Висока, с красиви черни плитки, обло гладко лице с блед тен, с очи, удължени от теменужната сянка на клепачите, графиня Сализбъри випаги оставяше впечатление, че е унесена в мечти. Подобни жени са опасни, защото мислят под привидната си замечтаност. Очите с теменужни кръгове често срещаха погледа на краля.

Уилям Монтегю, граф Сализбъри, не обръщаше внимание на разменените помежду им погледи, първо, защото беше еднакво сигурен както в добродетелта на жена си, така и в лоялността на краля, и още защото сам той бе увлечен в този миг от смеховете, живия говор и чуруликането на дъщерята на граф Дерби, негова съседка на масата. Почестите се сипеха над граф Сализбъри. Наскоро бе назначен за пазител на петте пристанища и маршал на Англия.

Ала кралица Филипа беше неспокойна. Жената е винаги неспокойна, когато, докато тя е бременна, вижда, че съпругът й доста често обръща очи към друго лице. А Филипа отново чакаше дете и не получаваше от Едуард всички прояви на благодарност и радостна изненада, каквито така щедро й бе дарявал при първото й майчинство.

Едуард бе двадесет и пет годишен. От няколко седмици си бе пуснал руса брада, която обграждаше само брадичката му. Дали за да се хареса на графиня Сализбъри? Или за да придаде повече авторитетност на все още младежкото си лице? С тази брада младият крал започваше да прилича малко на баща си. Като че ли потомъкът на Плантагенетите искаше да се изяви в него и се бореше с внука на Капетите. Мъжът, просто само като живее, се деградира и ставайки по-силен, престава да бъде така чист. Всеки извор, колкото и прозрачно бистър да е, не може да не почне да влачи кал и тиня, щом се превърне в река. Госпожа Филипа основателно се тревожеше.

Внезапно отвън се чуха остри звуци на вивула и лютня и вратата се отвори. Две млади камериерки, на не повече от четиринадесет години, се появиха с венци от листа на глава и дълги бели ризи, като пръскаха пред себе си перуники, маргаритки и шипкови цветчета от кошницата, която носеха. В същото време те пееха: „Отивам в зелената горичка, защото любовта ме зове“. Зад тях вървяха двама менестрели и им акомпанираха на инструментите си. Най-отзад идваше Робер д’Артоа, надминаващ с половин ръст малкия оркестър и вдигнил с две ръце печената чапла, поставена върху голям сребърен поднос.