Морис Дрюон - Лилията и лъвът

И той плесна с ръце, за да повика един щитоносец.

— Не е угодно богу — възкликна епископ Бургхърш — да стана предател и да пия вино от враг, на когото от все сърце съм готов да сторя най-голямото зло!

Тогава вече Филип се разсмя гръмогласно и без да обръща повече внимание на посланика и на тримата лордове, прегърна през раменете наварския крал и се прибра в покоите си.

Полето в околностите на Уиндзор е зелено, широко набраздено, приветливо. Замъкът не увенчава, а по-скоро обгръща възвишението и кръглите му стени напомнят ръце на исполинка, задрямала в тревата.

Пейзажът в този край напомня Нормандия, близо до Еврьо, Бомон или Конш.

Тази сутрин Робер д’Артоа яздеше бавно. В лявата си ръка държеше кипър сокол, забил нокти в дебелата му кожена ръкавица. Пред него, откъм реката, яздеше само един щитоносец.

Робер скучаеше. Войната с Франция все още не се обявяваше. В края на изтеклата година, сякаш за да потвърдят с един войнствен акт предизвикателството, отправено в кулата Нел, се задоволиха да вземат малкия остров, владение на графа на Фландрия, който се намира срещу Брюж и Еклюз. В отплата французите изгориха няколко села по южното английско крайбрежие. Папата тутакси наложи примирие. Още незапочнали военните действия и двете страни го приеха по необясними съображения.

Макар все още да не гледаше сериозно на претенциите на Едуард за френската корона, Филип не можа да не обърне внимание на предупреждението на чичо си, краля на Неапол, Роберто. Толкова начетен, че бе станал едва ли не педант, един от единствените двама владетели в света с византийски порфирогенет, заслужил завинаги прозвището „астролога“, бе проучил респективно положението на съзвездията, под чийто знак бяха родени Едуард и Филип. Той бе прочел на небето нещо, което го бе поразило и си бе дал труд да пише на Филип „да избягва да се сражава когато и да било с английския крал, защото Едуард ще има голям успех във всичките си начинания.“ Подобни предсказания ви стягат малко душата и дори ако сте любител на турнири, ще се подвоумите, преди да кръстосате шпагата си със звездите.

Едуард III от своя страна се бе поизплашил от собствената си дързост. Приключението, в което се бе впуснал, можеше да изглежда в много отношения прекалено опасно. Той се страхуваше да не би армията му да се окаже малобройна и недостатъчно обучена. Изпращаше във Фландрия и Германия посолство след посолство, за да засили коалицията.

Хенри Кривата шия, вече почти сляп, го съветваше да бьде благоразумен, обратно на Робер, който го подтикваше към незабавно действие. Какво чакаше Едуард, та не тръгва на поход? Да измрат фламандските владетели, с които бе успял да се съюзи? Ръката на Жан дьо Ено, изгонен сега от двора на Франция, след като се ползваше с такова благоволение там и присламчил се отново към английския двор, да няма сила да вдигне меча? Да се уморят тепавичарите от Ганд и Брюж и да почнат да виждат по-малко изгоди от неудържаните обещания на английския крал, отколкото от подчинението си на френския крал?… Едуард би желал да има ясни уверения от страна на германския император, ала императорът нямаше да рискува да бъде за втори път отлъчен, преди английските войски да стъпят на континента! И разговаряха, преговаряха, тъпчеха на място. Липсваше смелост и на двете страни, това бе истината.

Нима Робер можеше да се оплаче от нещо? Привидно от нищо. Имаше замъци и пенсии, вечеряше до краля, пиеше до краля, радваше се на всички възможни почести. Омръзна му обаче да изразходва от три години насам усилията си за хора, които не искаха да се излагат на опасност, за един младеж, комуто предлагаше корона, и то каква корона! А той не посягаше да я вземе. Освен това Робер се чувствуваше самотен. Изгнанието, макар позлатено, му тежеше. Какво можеше да каже на младата кралица Филипа, освен да й разправя за дядо й Шарл дьо Валоа и за баба й графиня Анжу-Сицилийска? От време на време имаше чувството, че самият той е дядо.

Искаше му се да види кралица Изабел, единствения човек в Англия, с когото наистина имаше общи спомени. Но кралицата-майка не се вестяваше вече в двора. Тя живееше в Кестл Райзинг, в Норфолк, където синът й я посещаваше доста рядко. След екзекутирането на Мортимър тя бе изгубила интерес към каквото и да било…

Робер се измъчваше от носталгия, присъща на всеки изгнаник. Мислеше си за госпожа дьо Бомон. Как ли ще изглежда тя след толкова години затворничество, когато я види отново, ако изобщо им е отредено да се съберат? А той самият ще познае ли синовете си? Ще види ли някога отново дворците си в Париж и в Конш, ще види ли отново Франция? Както се влачеше тази война, която с такава мъка бе раздухал, ще трябва да стане столетник, преди да зърне отново родината си!