Морис Дрюон - Как един крал погубва Франция

Трябваше добре да го нахокам и да му кажа, че е натоварен от папата да ме придружава в миротворителната мисия, и че такава постъпка можеше да се приеме не като благородническа, а тъкмо обратното, като нарушение на служебен дълг, защото се присъединяваше към една от страните. Просто трябваше да му заповядам да остане… Но бях прекалено уморен и раздразнен. А донякъде го и разбирах. И на мен би ми се искало да хвана копието и да нападна някого, епископ Шово може би… И му извиках: „Вървете по дяволите и двамата! На добър ви час!“ Това бяха последните думи, които казах на моя племенник Робер. И как само се упреквам за тях…

Трудно е, без да си присъствувал, да възстановиш хода на една битка, а даже и да си присъствувал. Още повече когато е объркана като тази при Мопертюи… Няколко часа след това тя ми бе предадена по двадесет различни начина, защото всеки я бе видял от своето място, и считаше за най-важни собствените си постъпки. Особено ако слушаш победените, излиза, че са паднали само заради грешката на съседите им, които пък казват същото за първите.

Безспорно е едно: веднага след потеглянето ми от френския лагер двамата маршали се спречкали. Конетабълът, атинският херцог, след като помолил краля да изслуша съвета му, казал горе-долу следното: „Сир, ако наистина искате англичаните да се предадат в ръцете ви, защо не ги оставите да се изтощят от липса на припаси? Позицията им е добра, но ако самите те са слаби, няма да я отбраняват дълго. Обградени са от всички страни, и дори да опитат да се измъкнат през единствения изход, през който самите ние искаме да ги нападнем, ще ги смажем без усилия. Така и така изчакахме един деи, защо да не изчакваме два, още повече, че войската ни непрекъснато се увеличава от закъснелите?“ Маршал дьо Клермон го подкрепил: „Конетабълът има право. От малко изчакване можем само да спечелим.“

Тогава вече маршал д’Одреем избухнал. Да отлагаме, все да отлагаме! Трябваше да сме приключили още снощи. „Ще стане така, че ще ги оставите да избягат, както често се случва. Вижте как са се размърдали. Смъкват се към нас, за да се укрепят още по-ниско и да си осигурят отстъпление. Човек би казал, Клермон, че не бързате кой знае колко да се сражавате, и че близостта на англичаните ви е неприятна.“

Естествено спорът между маршалите трябваше да избухне. Но сега ли беше най-подходящият момент? Клермон не беше човек, който ще остави да му нанесат безнаказано такова тежко оскърбление в лицето. Веднага върна удара, като при игра на топка: „Няма да бъдете толкова дързък днес, Одреем, освен ако наврете муцуната на вашия кон в задницата на моя.“

След което се отправя към поверените му за атака рицари, нарежда да го качат на седлото и сам дава заповед за нападение. Одреем веднага прави същото и още преди кралят да е казал нещо, преди конетабълът да е дал заповед, конният отряд се е спуснал в атака, но не в предварително определения строй, а разделен в две колони, които сякаш се стремят по-скоро да се отдалечат една от друга или да се преследват, отколкото да бият врага. Конетабълът на свой ред заповядва да доведат бойния му кон и се понася след тях, опитвайки се да ги сгрупира.

Тогава кралят предава на цялата войска заповед за нападение; и всички рицари, пеш, тромави, затруднени от петдесетте или шестдесетте ливри желязо на гърба си, потеглят напред през полята към стръмния път, по който конницата вече възлиза. Петстотин стъпки дотам…

А горе уелският принц, като видя, че френският отряд се задвижи, извика: „Славни барони, ние сме малко на брой, но не се плашете от това. Честта и победата не отиват непременно при мнозинството, а където бог пожелае. Ако ни разгромят, няма да бъдем упреквани, а ако денят бъде щастлив за нас, ще сме най-прославените в света.“

Земята вече се тресеше в подножието на хълма; уелските стрелци бяха приклекнали зад стените от заострени колове. Засвистяха първите стрели…

Най-напред маршал дьо Клермон връхлетя срещу войската на Сализбъри, спускайки се към плета, за да направи пробив. Дъжд от стрели разби атаката. Жестоко падане, по думите на онези, които оцеляха. Конете, които не бяха засегнати, се набиваха върху острите колове на уелските стрелци. Иззад плетищата изникваха пешаците със своите сърповидни ножове, тези ужасни оръжия с три предназначения: куката се впива в ризницата, понякога и в плътта на рицаря, и го сваля от коня… върхът разкъсва бронята на поваления воин при слабините и подмишниците, а извитото острие разцепва шлема… Маршал дьо Клермон беше убит сред първите и почти никой от неговите хора не успя истински да накърнени английската позиция. По проучения от Йосташ дьо Рибмон път всички бяха разгромени.