Морис Дрюон - Как един крал погубва Франция

Черна броня и червена мантия бяха застанали една срещу друга. Шлемът с трите бели пера се взираше в червената ми шапка и сякаш броеше копринените й пискюли. Най-после шлемът кимна в знак на съгласие.

Спуснах се по същия път, откъдето забелязах редиците на английските стрелци, скрити зад преградите от колове, които бяха забили тук, и ето ме отново при крал Жан. Попаднах в разгара на разговора и по някои от погледите, които ме посрещнаха, разбрах, че не всички бяха казали хубави неща за мен. Презвитера се поклащаше, мършав, предизвикателен, под монтобанската си шапка.

„Сир — казах аз, — добре огледах англичаните. Не е нужно да бързате с битката, нищо няма да загубите, ако си починете малко. При тяхната позиция не е възможно нито да побягнат, нито да ви се изплъзнат. Наистина вярвам, че ще ги победите без бой. Ето защо ви моля да им дадете отсрочка до утрешния изгрев.“

Без бой… Видях как мнозина, измежду които граф Жан д’Артоа, Дъглас, дори и Танкарвил, трепнаха при тези думи и разтърсиха глави. Те искаха да има бой. Настоях: „Сир, не отстъпвайте нищо на врага, ако не желаете, но отстъпете на господ неговия ден.“

Конетабълът и маршал дьо Клермон бяха склонни за отлагане на сражението… „Нека разберем, сир, какви са предложенията на англичанина и какво можем ние да изискваме; не рискуваме нищо…“ За това пък Одреем — о, само защото Клермон беше на едно мнение, той трябваше да застане на противоположното — каза достатъчно високо, за да го чуя: „Да се бием ли сме дошли тук, или да слушаме проповеди?“ А Йосташ дьо Рибмон, понеже неговият план беше възприет от краля и той изгаряше от нетърпение да го види в изпълнение, настояваше за незабавно започване на сражението.

А ето че и Шово, граф-епископът на Шалон, който носеше боядисан в лилаво шлем във формата на митра, изведнъж става неспокоен и почти гневно ми казва: „Месир кардинал, нима е дълг към църквата да оставим тези грабители и подлеци да си отидат без наказание?“ Тук вече се поразсърдих. „А дълг ли е на един свещенослужител, месир епископ, да отказва да почете деня на бога? Благоволете да научите, ако не знаете, че съм упълномощен да отнема службата и бенефициите на всеки духовник, който възпрепятствува усилията ми да постигна мир… Провидението наказва самоуверените, месир. Оставете на краля честта да прояви великодушието си, ако желае… Сир, всичко е във ваши ръце; бог решава чрез вас.“

Ласкателството удари в целта. Кралят се поколеба още малко, а аз продължавах да настоявам, украсявайки речта си с хвалебствия, големи колкото Алпите. Кой крал, от Свети Луи насам, беше дал такъв пример? Целият християнски свят щеше да се възхити от тази храбра постъпка, и отсега нататък всеки ще търси помощ от мъдростта му и подкрепа от неговото могъщество!

„Постройте шатрата ми — каза кралят на щитаносците си. — Така да бъде, монсеньор кардинал, ще изчака тук до утрешния изгрев, заради любовта ми към вас. — Заради любовта към бога, сир, единствено заради нея.“

И отново потеглям. През този ден шест пъти отидох и се върнах, внушавайки на единия условията за споразумението, донасяйки ги на другия; и всеки път, когато минавах между плетищата на уелските стрелци, облечени в своите наполовина бели, наполовина зелени ливреи, си казвах, че ако някои от тях по грешка ме обсипят със стрелите си, добре щях да се наредя.

За да минава времето, крал, Жан хвърляше зарове в своята шатра от червено сукно. Наоколо войската се чудеше какво става. Ще се бием ли, или не? Въпросът разгорещено се обсъждаше дори пред краля. Едни проявяваха разсъдливост, други самохвалство, трети боязливост, четвърти гняв… Всеки си позволяваше да изкаже мнение. Всъщност крал Жан се колебаеше. Мисля, че дори за миг не си постави въпроса за общото благо. Интересуваше го само личната елава, която отъждествяваше с благото на своя народ. След толкова превратности и разочарования, кое щеше да възвеличае повече неговия образ, победа с оръжие или победа чрез преговори? Защото предположението за загуба изобщо не му и минаваше през ум, нито на него, нито на някого от съветниците му.

А предложенията, с които всеки път се връщах, никак не бяха за пренебрегване. Най-напред уелският принц се съгласи да върне цялата плячка, заграбена по време на похода, както и всички пленници без откуп. Вторият път склони да върне всички завзети замъци и укрепления и да счита за невалидни васалските клетви и съюзничества. При третото ми отиване обеща да плати в злато всичко, което беше разрушил не само през лятото, но и миналата година в земите на Лангдок. С една дума принц Едуард не запазваше никаква изгода от двата си похода.