Морис Дрюон - Как един крал погубва Франция

Колкото и неприятно изненадан да остана от пристигането в този час на църковния досадник, крал Жан не можеше да направи нищо друго, освен да отговори със същия церемониален тон: „На драго сърце, монсеньор кардинал. Какво ще благоволите да ми кажете?“

Останах за миг с вдигнати към небето очи, сякаш молех за вдъхновение. И аз наистина се молех; но в същото време изчаквах да се приближат атинският херцог, маршалите, бурбонският херцог, епископ Шово, в чието лице се надявах да намеря съюзник, Жан дьо Ланда, Сен-Вьонан, Танкарвил, и някои други, сред които и Презвитера. Защото тук вече не ставаше дума за разговор на четири очи или на трапезата, както в Брьотьой или в Шартр. Исках да ме чуе не само кралят, но и най-високопоставените мъже на Франция, исках всички те да бъдат свидетели на постъпката ми.

„Скъпи сир — подех аз, — вие сте събрали тук в огромна войска цвета на рицарството от вашето кралство, срещу англичаните, които са една шепа в сравнение с вас. Те не ще удържат на силата ви; за вас ще бъде по-достойно да се предадат без сражение, вместо да въвлечете в боя всички тези рицари и да причините смъртта на добри християни от едната и другата страна. Казвам ви това по поръка на нашия пресвят отец, папата, изпратил ме като упълномощен с всичките му права нунций, за да спомогна за мира според повелята на бог, който желае това за всички християнски кралства. И така, аз ви моля в името на Христос за позволение да отида при уелския принц, да го уведомя за опасността, в която се намира, и го посъветвам да размисли.“

Ако крал Жан можеше да ме ухапе, мисля, че би го сторил. Ала един кардинал на бойното поле произвежда огромно впечатление. Атинският херцог беше свел чело, маршал дьо Клермон също, както и монсеньор дьо Бурбон. Прибавих: „Скъпи сир, днес е неделя, ден на бога, и вие току-що чухте литургия. Няма ли да склоните да отложите смъртоносното дело през този посветен на бога ден? Позволете поне да говоря с принца.“

Крал Жан погледна събралите се около него барони и разбра, че той, големият християнски крал, не може да не уважи молбата ми. В Случай на злополука той щеше да е виновният, всички щяха да видят в това божието възмездие.

„Така да бъде, монсеньор — ми каза той. — Подчиняваме се на вашето желание. Но не се бавете.“

Тогава се преизпълних с гордост… бог да ми прости това… Осъзнах превъзходството на духовника, на богоизбрания принц над светските крале. Ако бях граф дьо Перигор, на мястото на баща ви, никога нямаше да мога да упражня такова въздействие. И си помислих, че извършвам главното дело в живота си.

Все така придружен от моите неколцина копиеносци и предизвестен от хоругвата на папството, аз препуснах към хълма, по проучения от Рибмон път, в посока на малката гора, в която се бе установил лагерът на уелския принц.

„Принце, сине мой — този път не го нарекох монсеньор, когато се явих пред него, за да осъзнае по-добре своята безпомощност — ако се бяхте уверили с очите си в силата на крал Жан, както току-що направих аз, щяхте да ми позволите да направя опит за преговори помежду ви, и ако мога, да ви помиря.“ И му разкрих броя на френската войска, която бях успял да огледам пред градеца Нуайе.

„Виждате къде и колко сте вие… Мислите ли, че ще можете да издържите дълго?“

Не, разбира се, не можеше да издържи дълго, той добре осъзнаваше това. Единственото му предимство беше местността; неговата отбранителна позиция действително бе най-добрата, за която можеше да се мечтае. Но хората му вече започваха да страдат от жажда, защото на хълма нямаше вода и не можеха да отидат да донесат от потока Моасон в подножието, тъй като французите го бяха завардили. Колкото до храната, имаха запаси само за един ден. Ех, поразяващият принц бе загубил ослепителната си усмивка под саксонските мустаци! Ако той не беше това, което бе, заобиколен от своите рицари Шандос, Грейли, Уоруик, Сюфолк, които го наблюдаваха, той би се присъединил към тяхното мнение, а именно че положението не им оставя никаква надежда. Освен ако не стане чудо… а чудото може би се явяваше в мое лице. От чувство на достойнство той все пак не отстъпи веднага: „В Монбазон ви казах, монсеньор дьо Перигор, че не бих могъл да преговарям без заповед от моя баща краля… — Хубави принце, божията заповед стои над тази на кралете. Нито вашият баща крал Едуард от своя трон в Лондон, нито господ от небесния престол биха ви простили, ако погубите толкова добри и храбри хора, поверени на вашата закрила, ако можете да постъпите другояче. Съгласен ли сте да преговарям за условията, при които ще можете, без да бъде накърнена честта ви, да избегнете една толкова жестока и несигурна битка?“