Кралят се усмихва, тържествуващ, върху белия си боен кон. Поглежда двадесет и петте хиляди мъже, или почти толкова, строени край него. „А лагерът им? — О, сир, заели са доста силна позиция. Със сигурност може да се каже, че няма да ни излязат насреща с повече от един отряд, и то малък; но добре са се укрепили.“
И описва местоположението на англичаните, заели хълма от двете страни на стръмна пътека сред плетища и храсталаци, зад които са се строили стрелците. Няма как да се атакуват от другаде, освен откъм тази пътека, на която могат да вървят един до друг не повече от четири коня. От останалите страни има само лозя и борови гори, където е невъзможно да се язди. Конете на въоръжените мъже се пазят отстрани, а самите те са застанали зад стрелците, които образуват нещо като преграда. А и сразяването на тези стрелци няма да е лесно.
„Как ни съветвате да стигнем дотам, месир Йосташ?“ Погледите на цялата армия бяха насочени към малкия съвет между краля, конетабъла, маршалите и главните пълководци. Сред тях беше и граф Дъглас, който не беше напускал краля от Брьотьой. Понякога гостите струват скъпо. Уилям Дъглас казва: „Ние, шотландците, винаги пеш сме побеждавали англичаните…“ За още по-голяма убедителност Рибмон дава примера на фландърската милиция. И ето че в часа, в който трябва да се влезе в сражение, те започват да обсъждат въпроси от военното изкуство. Рибмон ще изложи своя план за атака. Дъглас ще го подкрепи. Кралят предлага да ги послушат, защото Рибмон е единственият, който е проучил местоположението на англичаните, а гостенинът Дъглас най-добре ги познава.
И изведнъж прозвучава заповед, която се предава и преповтаря. „На земята!“ Какво? След върховния миг на напрежение, в който всеки дълбоко в себе си се е подготвил за срещата със смъртта, сега пък няма да се бием? Сред войската сякаш преминава вълна на разочарование. Не, напротив, ще се бием, само че пеша. На коне ще останат само триста рицари начело с двама маршали, които да извършат пробив в редовете на английските стрелци. Останалите рицари веднага ще нахлуят през пробива и ще влязат в ръкопашен бой с войниците на уелския принц. Конете ще бъдат пазени наблизо за преследването.
Одреем и Клермон вече обхождат челните редици, за да изберат триста сред най-яките, най-смелите и най-добре въоръжените рицари, които ще образуват атакуващия конен отряд.
Маршалите изглеждат недоволни, защото даже не ги поканиха да си кажат мнението. Наистина Клермон се опита да накара да го изслушат и настоя да помислят още малко. Но кралят грубо го прекъсна: „Месир Йосташ е видял с очите си, месир Дъглас е добре осведомен. Какво повече можем да чуем от вас?“ Планът на разузнавача и на гостенина стана план на краля. „Да беше назначил Рибмон маршал, а Дъглас конетабъл“, мърмори Одреем.
Всички, които не влизат в конния отряд, трябва да слязат от седлата. „Свалете шпорите, скъсете копията до дължина пет стъпки!“
Недоволство и ропот сред редовете. Не бяха дошли за това. И защо разпуснаха пехотата в Шартр, щом сега ще вършим нейната работа? При това на рицарите им се късаха сърцата при мисълта да срежат копията. Тези копия с хубави дръжки от ясеново дърво, които грижливо са избирали, за да ги държат хоризонтално до щита, и да се впуснат с тях в галоп! А сега трябва да се разхождат с прътове под тежестта на железните брони. „Да не забравяме, че при Креси…“ — казваха онези, които все пак искаха да оправдаят краля. „Стига с това Креси“, отвръщаха останалите.
Същите тези мъже, допреди половин час изпълнени с благородно въодушевление, сега мърмореха като селяни, на които се е счупило колелото на каруцата. Но сам кралят, за да даде пример, бе отпратил белия си жребец, и тъпчеше тревата, без шпори, прехвърляйки боздугана си от едната ръка в другата.
Препускайки в галоп от Поатие, аз заварих войската именно така, заета да дяла копията с брадвите; пристигнах под знамето на Светия престол, придружен само от рицарите ми и най-добрите бъдещи рицари, Гийорми, Кюнак, Ели д’Емри и Ели дьо Реймон, тези, с които пътуваме сега. О, няма скоро да забравят това! Може би са ви разказвали… или не?
Слизам от коня, хвърляйки поводите на Ла Рю, намествам си шапката, която се беше смъкнала на врата ми от ездата, Брюне оправя мантията ми и аз пристъпвам към краля със събрани като за молитва ръце: „Сир, моля ви и ви заклевам заради вярата да отложите за малко боя. Дошъл съм да се обърна към вас от името и волята на светия отец. Ще благоволите ли да ме изслушате?“
Читать дальше