Морис Дрюон - Как един крал погубва Франция

Преди миг бе уверен в победата; държеше я в ръцете си! И всичко се сгромоляса. Каква бе причината, кой бе виновен? Виновни бяха Клермон, Одреем, тези негодни маршали, които потеглиха така прибързано, заради онова магаре конетабълът! Да пукнат дано, да пукнат до един! В това отношение добрият крал можеше да е спокоен; поне едно от желанията му бе изпълнено. Атинският херцог загина; малко по-късно щяха да намерят тялото му в един храст, изтърбушено с нож и стъпкано. Маршал дьо Клермон е мъртъв; в тялото му са забити толкова много стрели, че прилича на паунова опашка. Одреем е пленник, с пронизано бедро.

Гняв и бяс. Всичко е загубено, но крал Жан се стреми само да убива, да убива, да убива всичко пред себе си. И най-после, толкова по-зле, нека умре, да му се пръсне сърцето! Синята му, обшита с лилии надризница виси на парцали. Видя как падна знамето, което храбрият Жофроа дьо Шарни притискаше до гърдите си; петима пешаци го бяха нападнали, и един уелски или ирландски войник, въоръжен с прост касапски нож, отнесе френското знаме.

Крал Жан вика своите хора. „При мен, Артоа! при мен, Бурбон!“ Само преди миг бяха тук. Е да! Но сега синът на граф Робер, изобличителят на наварския крал, оня великан без мозък… „братовчеде Жан, братовчеде Жан“… е пленен, пленен е и брат му Шарл д’Артоа, както и монсеньор дьо Бурбон, бащата на престонаследничката.

„При мен, Шово, при мен, епископе! Накарай бог да те чуе!“ Ако в този миг Рьоно Шово говореше на бог, то бе очи в очи. Тялото на шалонския епископ лежеше някъде със затворени клепачи под желязната митра. Никой не отговори на краля, освен един момчешки глас, който викаше: „Татко, татко, пазете се отдясно! Татко, внимавайте!“

Кралят за миг се обнадежди, виждайки Ланда, Вудне и Гишар отново в боя, на коне. Дали бегълците не се бяха опомнили? Дали войската на принцовете не идваше в галоп да го измъкне оттук? „Къде са синовете ми? — В безопасност, сир!“

Ланда и Вудне се бяха понесли в атака. Сами. По-късно кралят щеше да научи за смъртта им, постигнала ги, защото се бяха върнали на полесражението, за да не ги сметнат за страхливци, след като спасиха френските принцове. При краля е останал само един от синовете му, най-малкият, неговият любимец Филип, който продължава да вика: „Внимавайте отляво, татко! Татко, татко, пазете се отдясно…“и нека признаем, че колкото му помага, толкова му и пречи. Защото за детските му ръце мечът е прекалено тежък, за да може истински да напада с него, и понякога кралят е принуден да отстранява с дългата си брадва тази ненужна сабя, за да нанася по-лесно смъртоносни удари на нападателите си. Но той поне не избяга, малкият Филип!

Изведнъж крал Жан се озовава сред двадесет противника, пеша, заобиколили го толкова плътно, че си пречат един друг. Чува виковете им: „Това е кралят, това е кралят, напред срещу краля!“

Нито една френска надризница в този ужасен кръг. По големите и малки щитове се виждат само английски и гасконски девизи. Викат му: „Предайте се, предайте се или сте мъртъв!“

Но побеснелият крал не чува нищо. Продължава да сече въздуха с брадвата си. Понеже са го разпозиали, всички се държат на разстояние; по дяволите, искат да го заловят жив! И той разсича въздуха наляво и надясно, най-вече надясно, защото лявото му око е залепнало от кръв… „Татко, пазете се…“ Един удар засяга краля по рамото. Тогава един огромен рицар се провира през блъсканицата, прави пробив с тялото си в стената от брони, разбутва ги с лакти, и стига пред задъхания крал, който продължава да върти брадвата си. Не, не е Жан д’Артоа, нали ви казах, че го плениха. Рицарят със силен глас извиква на френски: „Сир, сир, предайте се!“

Тогава крал Жан престава да удря във въздуха, оглежда хората около себе си, затворили го в кръг, и отвръща на рицаря: „На кого да се предам, на кого? Къде е моят братовчед уелският принц? С него искам да говоря. — Сир, той не е тук — отговаря му великанът, — предайте се на мен, аз ще ви заведа при него. — Кой сте вие? — Аз съм Дьони дьо Морбек, рицар, но от пет години пребивавам в английското кралство, защото нямам право да живея във вашето.“

Морбек, осъден за убийство и уличен в частна война, брат на същия Жан дьо Морбек, който така добре сътрудничи на наварската партия, и който уговори сделката между Филип д’Еврьо и Едуард III. Ех, съдбата добре си гледаше работата и подправяше нещастието, за да е още по-горчиво.

„Предавам се във ваши ръце“ — каза кралят.

Захвърли брадвата в тревата, свали желязната си ръкавица и я подаде на едрия рицар. После, останал за миг неподвижен, със затворени очи, той най-после осъзна поражението си.