Морис Дрюон - Как един крал погубва Франция

Но ето че около него отново се надигна врява. Започнаха да го блъскат, дърпат, бутат, разтърсват, притискат. Двадесетте здравеняци крещяха едновременно: „Аз го залових, аз го залових!“ Най-едрият, някакъв гасконец, извика: „Мой е. Аз пръв го нападнах. А вие, Морбек, дойдохте, когато всичко бе свършено.“ Морбек отговори: „Какво сте се разкрещял, Троа? Той се предаде на мен, не на вас.“

Защото залавянето на френския крал щеше да донесе голяма награда — и пари, и слава! Всеки се стремеше да се вкопчи в него, за да обезпечи правото си. Бертран дьо Троа го бе хванал за ръката, друг за яката, и кралят най-после бе повален на земята с цялото си снаряжение. Готови бяха да го разкъсат на парчета.

„Чуйте, рицари! — викаше той — заведете ме както подобава, мен и моя син, пред братовчед ми принца. Не се бийте повече за мен. Достатъчно съм силен, за да ви направя всички богати.“

Но никой не го слушаше. Продължаваха да викат: „Аз го залових. Той е мой!“

И рицарите се биеха помежду си, със злобни изражения и вдигнати железни нокти, биеха се за един крал като кучета за кокал.

Да видим сега какво става при уелския принц. При него току-що бе дошъл славният му пълководец Жан Шандос, и двамата се бяха спрели на едно възвишение, от което се виждаше голяма част от бойното поле. Конете им, с налети с кръв ноздри, с мокри от слюнка юзди, бяха целите в пяна. Самите те бяха задъхани. „Всеки от нас чуваше как другият поема големи глътки въздух“, ми разказваше после Шандос. От лицето на принца шуртеше пот, и желязната качулка върху шлема, която пристягаше главата и раменете му, се повдигаше при всяко вдишване.

Пред погледите им имаше само изтърбушени плетища, прекършени дръвчета, опустошени лозя. Навсякъде повалени коне и войници. Тук един кон в нескончаема агония рие с копита, там пълзи някаква броня. На друго място трима оръженосци довлачват под едно дърво тялото на издъхващ рицар. Навсякъде уелски стрелци и ирландски пешаци претърсват труповете. Тук-там все още се чуваше шум от схватка. Английски рицари минаваха през равнината, притиснали последния французин, който търсеше спасение.

Шандос каза: „Слава богу, денят бе щастлив за вас, монсеньор.“ „Хвала на бога, така е. Ние победихме!“ — отвърна принцът. Шандос продължи: „Струва ми се, че ще е добре да спрете тук и закрепите знамето на онзи висок храст. Така хората ви, които са доста разпръснати, ще могат да се съберат. А и вие самият ще се освежите, виждам, че ви е много горещо. Няма кого да преследвате.“ „И аз мисля така“ — отвърна принцът.

И докато забиваха в храста знамето, изпъстрено с лъвове и лилии, и роговете тръбяха ли тръбяха за сбор при принца, Едуард накара да му свалят шлема, разтърси русите си коси и избърса мокрите от пот мустаци.

Какъв ден! Трябва да признаем, че той наистина не се бе пожалил, препускал бе без отдих, за да може да минава през всички бойни части, да окуражава стрелците, да насърчава рицарите, да решава къде да пратят подкрепления… е, решаващо бе най-вече мнението на маршалите му Уоруик и Сюфолк, но той винаги бе край тях, за да им казва: „Добре постъпвате…“ Впрочем той бе взел едно единствено, но много важно решение, заради което заслужаваше славата на целия победен ден. Когато видя какъв безпорядък настъпи във войската на орлеанския херцог само от отстъплението на френската конница, веднага качи на седлата част от рицарите си и ги прати да предизвикат същото в тази на нормандския херцог. Самият той десет пъти бе влизал в схватката. Остави впечатлението, че е навсякъде. И всеки новодошъл идваше да му го каже. „Победата е ваша. Победата е ваша… Днес е велик ден, поколенията, ще го помнят. Победата е ваша, вие сторихте чудо.“

Благородниците от личната му свита побързаха да издигнат шатрата на самия хълм и докараха каруцата, която грижливо се пазеше, натоварена с всичко необходимо за храненето му — столове, маси, прибори, вина.

Той не можеше да се реши да слезе от коня, сякаш победата все още не беше окончателно извоювана.

„Къде е френският крал, видели ли са го?“ — питаше той щитоносците си.

Беше опиянен от енергия. Обхождаше възвишението, готов за последна схватка.

И ето че изведнъж забеляза една неподвижна броня, повалена сред изтравничетата. Рицарят беше мъртъв, изоставен от оръженосците си, с изключение на един възрастен прислужник, който се криеше зад дърветата. До рицаря лежеше знамето му с френски герб: две кръстосани ивици върху червено поле. Принцът накара да свалят шлема на мъртвия. Ех, да, Аркамбо… наистина беше този, за който си помислихте; моят племенник… Робер дьо Дюрацо.