Морис Дрюон - Как един крал погубва Франция

За това, че се измъкна от опасното положение, няма място за укор, и тези, които му помогнаха, заслужават само похвала. Беше им възложено да го напътствуват и пазят. Не можеха да оставят френските принцове, особено първородния, в ръцете на врага. Дотук няма нищо лошо. Че престолонаследникът е отишъл при конете, или пък че са му довели коня, че отново го е оседлал, че придружителите му са сторили същото, и това е в реда на нещата, защото малко преди туй са били нападнати от хора на коне.

Но че после престолонаследникът побягна в бърз галоп, без да погледне назад, напускайки бойното поле също като чичо си д’Орлеан преди малко, това трудно може да бъде възприето някога като достойно поведение. Ех, на рицарите на Звездата този ден не им бе отреден за подвизи!

Сен-Вьонан, старият и предан служител на короната, докрай ще твърди, че лично той е взел решението да отдалечи престолонаследника от бойното поле, след като е видял, че войската на краля е изпаднала в неблагоприятно положение, защото е трябвало повереният му наследник на трона на всяка цена да бъде спасен, и че му се е наложило много да настоява, и почти да му заповядва да тръгне; той ще поддържа това дори пред самия Шарл… славният Сен-Вьонан! Уви, някои други не бяха толкова дискретни.

Като го видяха да се отдалечава, хората от войската на престолонаследника не се подвоумиха и също се затичаха към конете си с викове за всеобщо отстъпление.

Престолонаследникът измина една левга, както се беше засилил. После, намирайки, че е вече в безопасност, Ландас, Вудне и Гишар му казаха, че се връщат на полесражението. Той нищо не им отговори. Какво да им каже? „Връщате се при дълга, а аз бягам от него; поздравявам ви!“… Сен-Вьонан също искаше да се върне. Но все пак някой трябваше да остане с престолонаследника и останалите задължиха него като най-възрастен и най-мъдър. И така Сен-Вьонан, с малък ескорт, който скоро се увеличи от срещнатите по пътя уплашени бегълци, заведе престолонаследника в големия замък в Шовини и го затвори там. Казват, че когато пристигнали, престолонаследникът с мъка извадил дясната си ръка от желязната ръкавица, дотолкова била подута и морава. И го видели да плаче.

Оставаше войската на краля… Сипи ни още малко от мозелското вино, Брюне… Кой? Презвитера?… А, да, онзи от Вердюн! Ще го видя утре, никак няма да е късно. Тук сме за три дни, и без това се придвижихме доста бързо с това пролетно време, което продължава, и което накара дърветата да напъпят през декември…

Да, оставаше войската на крал Жан, на полето при Мопертюи… Мопертюи… я виж, не бях обърнал внимание. Повтаряме по навик имената, без да се замисляме върху значението им… Лош изход, лош проход… Човек би трябвало да се страхува да влиза в сражение в местност с такова име.

Най-напред кралят бе видял как командуваните от брат му отреди се разбягват в безпорядък още преди срещата с врага. После как отредите на сина му се разпръсват и изчезват, едва-що влезли в сражение. Разбира се, това го бе ядосало, но не смяташе, че нещо бе загубил. Неговата войска все още бе по-многочислена от всички англичани взети заедно.

Един по-добър пълководец несъмнено би преценил опасността и веднага би променил стратегията си. Но крал Жан остави достатъчно време на англичаните да повторят и с него тъй успешно проведената преди малко атака. Те се спуснаха насреща му с наведени копия и пробиха челните редици.

Горкият крал Жан! Баща му, крал Филип, бе разгромен при Креси, защото бе пуснал своята конница срещу пехотата, а сега, при Поатие, точно обратното причини неговото поражение.

„Какво можеш да направиш срещу такива нечестни врагове, които винаги използуват различни оръжия от вашите?“ Това ми каза той, когато се срещнахме по-късно. Щом неговата войска, бе слязла от конете, англичаните би трябвало, според него, ако са доблестни воини, също да се бият пеш. О, той не е единственият владетел, който прехвърля вината за своите неуспехи върху противника, защото същият не използва неговата бойна стратегия!

Каза ми също, че силният гняв, в който изпаднал, укрепнал мишците му. Вече не усещал тежестта на бронята. Беше счупил боздугана си, но преди това бе убил с него не един нападател. Впрочем той предпочиташе да удря с боздуган, отколкото, да сече с меча; но понеже бе останал само с брадвата с две остриета, той я размахваше, въртеше я, стоварваше я наляво и надясно. Сякаш бе побеснял дървар сред стоманена гора. Никога не е имало по-разярен воин от него на бойното поле. Не усещаше нищо, нито умора, нито страх, само този бяс, заслепил го повече от кръвта, която се стичаше по левия му клепач.