Морис Дрюон - Как един крал погубва Франция

Така отношенията между Шарл Злия и Шарл Испански отначало охладняха, после се превърнаха в омраза и накрая прераснаха в нескривано озлобление. Шарл Испански се намираше в благоприятно положение и говореше на краля: „Видяхте ли, че бях прав, сир? Бях предусетил лошите намерения на вашия зет, който се опълчваше срещу волята ви. Сега ми се сърди, защото съм ви прекалено предан.“

Друг път твърдеше, че уж щял да се оттегли от двора — той, който бе на, върха на почестите, — ако братята Наварски продължавали да злословят по негов адрес. Говореше като любовница: „Ще отида в някое усамотено кътче, далече от вашето кралство, за да живея там със спомена за любовта ви. Или по-скоро да умра, защото далече от вас душата ще напусне тялото ми.“ И сълзи даже проливаше, пустият му конетабъл!

А съзнанието на крал Жан до такава степен бе завладяно от испанеца, че виждаше всичко само през неговите очи, и с невероятно упорство си създаде непримирим враг в лицето на братовчед си, когото бе пожелал да си спечели за съюзник, избирайки го за зет.

Пак ви казвам, няма по-глупав крал от него, крал, който толкова много да си вреди… което нямаше да е голяма беда, ако същевременно не вредеше на кралството.

В двора се говореше само за тяхната вражда. Твърде пренебрегвана от съпруга си, кралицата се уединяваше заедно с госпожа Испанска… да, конетабълът беше женен, колкото за пред хората, за една братовчедка на краля, госпожа дьо Блоа.

Всички кралски съветници привидно ласкаеха своя владетел, но всъщност бяха доста разединени според това, дали залагаха благополучието си на конетабъла или на кралския зет. И скритите борби помежду им се изостряха още повече, защото кралят, макар да желаеше да изглежда, че той единствен се разпорежда за всичко, винаги оставяше най-важните държавни дела на хората от обкръжението си.

Разбирате ли, племеннико, интриги има при всеки крал. Но само срещу слабия или омаломощен от някакъв порок или болест владетел се вършат заговори и съзаклятия. Да се бяха опитали да заговорничат срещу Филип Хубави! На никого и през ум не му минаваше, а и никой не би посмял. Не казвам, че силните крале са застраховани срещи заговорите; но за това трябва да има истински предатели. Докато при негодните владетели е естествено дори почтените хора да съзаклятничат. Веднъж в един парижки дворец в навечерието на Коледа през 1354 година Шарл Испански и Филип Наварски си размениха такива грубости и оскърбления, че последният извади меча си, и ако не му бяха попречили, за малко щеше да прониже конетабъла! Той пък с престорен смях извика на младия наварец, че е щял да бъде по-сдържан, ако не е имало толкова хора наоколо, които да го задържат. Филип не е духовит като брат си, но повече налита на бой. Едва го издърпаха от залата, а той се противеше и крещеше, че скоро ще отмъсти на кръвния си враг, който ще плати за оскърблението. Изпълни заканата си две седмици по-късно, в нощта срещу Богоявление.

Шарл Испански отиваше на гости у своята братовчедка графиня д’Алансон. Спря да пренощува в Легл, в една странноприемница със запомнящо се име: „Свинята предачка“. Напълно сигурен, че неговият пост и кралското приятелство вдъхват достатъчно страхопочитание, той не намираше, че е опасно да се движи из кралството, и беше тръгнал само с една малобройна охрана. Ала селището Легл се намира в графство Еврьо, на няколко левги от града, в който братята Навара прекарваха известно време в своя голям замък. Предизвестени за идването на конетабъла, те му устроиха сигурна засада.

Около полунощ двадесет нормандски рицари, всички до един здравеняци, сир дьо Гравил, сир дьо Клер, сир дьо Менмар, сир дьо Морбек, рицарят д’Оне… е, да, потомък на един от любовниците от Нелската кула; нищо чудно, че го срещаме в наварската партия… накратко, една юначна група от двадесетина мъже, чиито имена станаха известни, защото впоследствие въпреки неохотата си кралят бе принуден да им издаде оневиняващи писма… нахлуха в селището начело с Филип Наварски, разбиха вратите на „Свинята предачка“и нахълтаха в стаята на конетабъла.

Наварският крал не беше с тях. В случай че работата вземеше лош обрат, той бе предпочел да изчака извън града, край една плевня заедно с конярите. О, представям си Шарл Злия в този момент — дребничък, пъргав, усукан в плаща си като струя дим от ада, подскача по заледената земя като дявол, сякаш без да я докосва с нозе. Чака. Поглежда към зимното небе. Студът щипе пръстите му. Сърцето му се свива едновременно от злоба и страх. Ослушва се. Отново започва нервно да подскача. В този миг се появява Жан дьо Фрикан, наречен Фрике, управителят на Кан, негов съветник и най-изкусен майстор на заговори, който, останал без дъх, му казва: „Готово, монсеньор!“