Морис Дрюон - Как един крал погубва Франция

Във всеки случай добре, че Светият дух ме осени да се отбия в Ла Перюз. Видяхте ли как славните братя бенедиктинци искаха да се възползуват от английското нашествие, за да не плащат игуменските приходи? Ще ги накарам да възстановят емайлираното разпятие и трите позлатени потира, който побързаха да поднесат на англичаните, за да се спасят от грабежа и да изплатят дълговете си.

Надяваха се тихомълком да се причислят към населението от другия бряг на река Виен, където войниците на уелския принц действително са опустошили, ограбили и опожарили всичко, както сами се убедихме тази сутрин в Ширак или в Сен-Морисде-Лион. И най-вече в абатството Летер, чиито редовни каноници са проявили истинска доблест. „Абатството ни е укрепено, ще го защитаваме.“ И тези каноници са се сражавали като добри и храбри воини, без някой да ги е принуждавал. Голяма част загинаха в боя; държаха се по-достойно от много мои познати рицари в Поатие.

Ако всички французи бяха толкова доблестни… И въпреки че манастирът им беше полуизгорял, тези почтени каноници намериха начин да ни поднесат такава обилна и добре приготвена вечеря, че чак ми се приспа. А забелязахте ли каква блажена ведрина лъхаше от лицата им? „Нашите братя бяха убити? Те почиват в мир; бог ги приюти в сърцето си… Нас ни остави на земята? То е, за да вършим благочестиви дела… Манастирът ни е полуразрушен? Значи ще издигнем по-хубав…“

Запомнете, племеннико, че истинските свещеници са весели. Изпитвам недоверие към прекалено строгите постници със заострени лица, с горящи и приближени едно към друго очи, сякаш цял живот са надзъртали в ада. Тези, които бог е удостоил с най-високата чест, избирайки ги да му служат, изпитват някаква необходимост да показват радостта си от това; то е и пример, и любезност, която са длъжни да проявяват към останалите смъртни.

Същото се отнася и за кралете, защото бог ги е издигнал над всички хора и техен дълг е да умеят да се владеят. Месир Филип Хубави, който беше образец на величественост, съдеше без проява на гняв, носеше траур, без да показва сълзи.

А по повод убийството на Шарл Испански, за което ви разказвах вчера, крал Жан доказа по най-жалък начин, че не е способен да подтиска чувствата си. Един крал не трябва да буди съжаление; по-добре е хората да мислят, че е безразличен към скръбта. В продължение на четири дни нашият крал не беше в състояние да продума, дори не можеше да каже дали иска да яде или да пие. Сновеше из стаите със зачервени от плач очи, не разпознаваше никого и внезапно се спираше, избухвайки в ридания. Безсмислено бе да му се говори за каквото и да е било. Не бе показал и сянка на подобна скръб при смъртта на майката на своите деца, Бон Люксембургска, и престолонаследникът Шарл не пропусна да забележи това. Даже тогава за пръв път го видяха да проявява презрение към баща си, като му каза, че е неприлично да се самозабравя до такава степен. Но кралят беше глух за всичко.

А когато се съвзе, започна да крещи. Крещеше незабавно да оседлаят бойния му кон, да съберат войската; крещеше, че ще отиде в Еврьо да раздава правосъдие и ще накара всички да треперят… Близките му с мъка успяха да го успокоят и да го убедят, че за да се свика войската макар и в непълен състав ще е нужно не по-малко от месец; че ако нападне Еврьо, ще разбунтува цяла Нормандия; че от друга страна, понеже примирието с англичанина вече изтичаше, над кралството може да надвисне опасност, ако на последния му хрумне да се възползува от безпорядъка.

Освен това изтъкнаха, че ако беше спазил ус-ловията от брачния договор на дъщеря си и бе изпълнил обещанието да даде Ангулем на Шарл Наварски, вместо да го подарява на своя скъп ко-нетабъл, тогава може би…

При това Жан II разперваше ръце и крещеше: „Какво съм аз, щом нищо не мога да направя? Виждам, че никой не ме обича и че съм загубил подкрепата ви.“ Но все пак остана в двореца, като се кълнеше, че няма да сети радост, докато не отмъсти.

През това време Шарл Злия не бездействуваше. Писа на папата, писа на императора, писа на всички християнски крале, като им обясняваше, че той не е желаел смъртта на Шарл Испански, а е искал само да го залови заради оскърбленията и неприятностите, които последният му е причинил; че са превишили заповедите му, но че поема отговорността за случая в Легл заради своите близки, приятели и подчинени, които били водени единствено от прекалено усърдие в името на неговото добро.

Така той приписваше рицарска доблест на раз — бойническата клопка, която бе устроил.