Морис Дрюон - Как един крал погубва Франция

Крал Жан добре разбра това или му бяха помогнали да го разбере; и както рядко се случваше, този път прояви благоразумие, стремейки се към съглашателство и спогодба със своя наварски братовчед. А как най-сигурно да го обвърже? С брак. А каква партия можеше да му предложи, и то такава, че да го сроди тъй тясно с короната, както бракът на сестра му Бланш, благодарение на който тя беше кралица в продължение на шест месеца? Естествено най-голямата дъщеря на самия крал, малката Жана дьо Валоа. Тя бе едва осемгодишна, но партията бе добра и заслужаваше да се изчака до консумирането на брака. Впрочем на Шарл Наварски не му липсваше леконравно обкръжение, което да поддържа търпеливостта му. Известна е между другите някоя си госпожица Грасийоз… да, това й е името или поне самата тя се нарича така… Колкото до малката Жана дьо Валоа, тя вече беше вдовица, нали преди това я бяха омъжили на тригодишна възраст за един родственик на майка й, когото бог не бе закъснял да прибере.

Ние в Авиньон погледнахме благосклонно на тази женитба, която обещаваше да осигури мир. И наистина с брачния договор се уреждаха всички нерешени между двата клона на кралския род въпроси, като се започне с обещаното от толкова време на майката на Шарл графство Ангулем, заради което тя трябваше да се откаже от Бри и Шампан, но което бе заменено впоследствие с Понтоаз и Бомон, без да бъде изпълнено обещанието. Сега отново влизаше в сила първото споразумение; наварският крал получаваше Ангумоа заедно с множество включени към зестрата укрепления и владения. Крал Жан обсипваше с благодеяния бъдещия си зет, като си даваше важен и авторитетен вид: „Ще получите еди-какво си, такава е волята ми; давам ви еди-кое си, това е моята дума…“

Шарл Наварски се шегуваше пред приятелите си по повод своите нови родствени връзки с крал Жан: „Бяхме братовчеди по рождение; за малко да станем шуреи, но понеже неговият баща се ожени за сестра ми, аз му станах чичо, а ето че сега ще му бъда зет.“ Но докато се обсъждаше брачният договор, той доста умело увеличи своя дял. От него не се искаше нищо друго освен една сума от сто хиляди екю, дълг на крал Жан към парижките търговци, която Шарл трябваше да благоволи да изплати. Впрочем той също не разполагаше с парите в наличност; издействуваха ги от фландърските банкери, при които се съгласи да заложи част от скъпоценностите си. Това беше по-лесно за кралския зет, отколкото за самия крал…

Сега ми идва наум, че навярно точно по този повод Шарл Наварски се е свързал с превото 8 8 Комендант. Марсел… за когото също трябва да пиша на папата, защото понастоящем действията на този човек твърде ме безпокоят. Но това е друг въпрос…

Стоте хиляди екю бяха признати на Шарл Наварски в брачния договор; трябваше да му бъдат върнати на части в кратък срок. Освен това бе произведен в рицар на Звездата и дори му дадоха надежда, че ще стане конетабъл, макар да нямаше навършени двадесет години. Сватбата бе бляскаво и шумно отпразнувана.

Но ето че голямото приятелство, което тъстът и зетят проявяваха един към друг, много скоро бе нарушено. И кой предизвика това? Другият Шарл, Испанският, хубавият Ла Серда, обхванат от ревност към почестите, с които ограждаха Шарл Наварски, и разбира се, разтревожен от това, че звездата на последния се издига твърде високо в небето на двора. Шарл Наварски действително притежава този присъщ на много младежи порок… от който ви съветвам да се пазите, Аркамбо… развързва си езика, когато щастието му се усмихва, и си позволява злобни остроумия. Ла Серда не пропускаше да донася на крал Жан духовитостите на неговия зет, като ги украсяваше по своему „Той ви се подиграва, сир, и си мисли, че му е позволено да говори каквото му хрумне. Не трябва да търпите подобно оскърбление на вашия сан; ако вие му прощавате, то аз, в името на моите чувства към вас, не мога да понеса това.“ Така ден след ден налива отрова в съзнанието на краля. Наварецът казал това, наварецът направил онова; сближавал се прекалено много с престолонаследника; заговорничел с еди-кой си член на Големия съвет. Няма човек, който така бързо да си изгражда лошо мнение за някого, и така трудно да го променя, както крал Жан. Той е едновременно лековерен и упорит. Нищо по-лесно от това да му създадеш въображаеми врагове.

Не след дългона Шарл Наварски му отнеха главното наместничество на Лангдок, с което го бяха удостоили. И в чия полза? На Шарл Испански. А по-късно на поста конетабъл, останал свободен след обезглавяването на Раул дьо Бриен, бе назначен не Шарл Наварски, а Шарл Испански. Шарл Злия не видя нито едно от стоте хиляди екю, които му дължаха, докато върху приятеля на краля се сипеха подаръци и облаги. И най-накрая, противно на всички споразумения, Ангулемското графство бе дадено на монсеньор Испански, а наварецът отново бе принуден да се задоволи с мъгливи обещания за замяна.