Васил Друмев - Нещастна фамилия

— Да се върнем, брате, пак в Шумен; ний имаме добри и великодушни приятели, които ще ни помогнат… — Никога — каза брат ми с разтреперан глас, — никога не ще стъпя в Шумен ни в друг някой град или село. Моят град е широкият Балкан, а моята къща са дебелите клонести дъбове!… Мене пред очите ми убиха татка, взеха всичкото ми имане, лишиха ме от жена и най-после, като не можиха да угасят превеликата си злоба и ненаситното си отмъщение, искаха и мене да убият… Да — продължи брат ми, като все повече се предаваше в скръбните си възпоменания. — Ето години се минуват, а тяхната злоба, тяхното отмъщение не е угаснало!… И ти, бедний, стана тяхна жъртва…

Брат ми можеше още да продължава, но ти заплака и го накара да прекъсне скръбните си възпоменания. Като чу, че ти плачеш, той каза:

— Да вървим, Петре.

— Де? — запитах го аз с удивление.

— Ще видиш — каза той и като взе тебе в ръцете си, тръгна. Повече от един час вървяхме, без да продумаме един другиму. Най-подир брат ми прекъса това мълчание, като ме запита:

— Не се ли удивляваш и даже оскърбяваш, Петре, като ме гледаш, че аз с пушка на рамо, с нож и пищови на пояс ходя по гората?

— Разумява се, че се оскърбявам — казах аз нерешително, — защото ти може да си убивал.

— Ти се лъжеш, брате, аз не съм убивал досега никого, нито съм се облачил досега в хайдушки дрехи, но само вчера се облякох, и то зарад вас, че трябваше да ви помогна.

Тъй каза брат ми и сълзи намокриха лицето му.

— Да помогнеш нам! — казах аз брату си, като го улових за ръка. — Че ти отде знаеше, дето ний ще сме в нещастие?

— Ще научиш всичко, но не сега — с бързина каза брат ми.

След този разговор настъпи пак мълчание, но това мълчание беше по неволя, защото ний влязохме в таквъзи гъсталак, щото един с други се не виждахме. Но след малко пред очите ни се представи една малка полянка, постлана с мека зелена трева и с разни благовонни цветя. Тази полянка беше забиколена с тъмен гъсталак и се прорязваше от една малка вадичка, която с бистрата си като сребро вода приличаше на кристална линия. Като стъпихме в тази полянка, брат ми ме изгледа внимателно и ме запита:

— Не трепереш ли, Петре?

— Да треперя ли! Че защо?

— Знаеш ли, че ний сме в самодивско жилище?

Тези думи сякаш че ме попариха. Аз подскочих назад, разтреперах се като лист и не можих да продумам. Дотолкоз бях се уплашил, И не е чудно, понеже от детинство още ми бяха натъпкали сърцето със суеверия. Много чудеса са ми приказвали за тези самодиви. Казвали ми са, че те улавят челяка и го карат да ги носи по разни нечисти места или са залюбяли някого и му изпивали кръвта и пр. Ето защо, като чух, че сме в самодивско жилище, аз се разтреперах. Брат ми, като видя, че се страхувам, приближи се до мене, улови ме за ръка и ми каза:

— Не бой се, Петре. Всичко що си слушал да приказват за самодиви, лъжа е, глупост и суеверие. И аз като тебе вярвах преди, че има самодиви, и се страхувах; но като познах, че всичко това е пусти въображения, престанах да вярвам и да се страхувам.

— Отде знаеш, че това е пусти въображения и глупости? — запитах аз брата си, като все още треперях.

— От опит — отговори брат ми. — Знаеш ли, че аз, за да избягна от смърт, побягнах от Шумен?

— Знам, но не подробно.

И брат ми, като седна на меката трева, приказа ми следующето:

— Като побягнах от Шумен — каза той, — аз се заклех никога вече да не стъпвам в него. С това намерение аз първо отидох в Белград, а оттам — в Цетина, дето живях три години. Но и там нямах спокойствие. Аз мислех все за вас и се страхувах да не би и вий да пострадаяте, както мене. Най-после аз не можих да търпя и се върнах, но не в Шумен: аз се поселих в Драгоево. Там живях няколко месеца спокойно, но като се известих, че вас ви преследува моя враг (Джамал бей), принудих се да оставя Драгоево и под вид на просяк да се заселя в Шумен. Като отивах в Шумен, наумих си да набера дренки, за да ги продавам. Но като ходих много нагоре-надолу из гората и не можих да намеря дренки, по случайно влязох в тази полянка, на която прекрасният й изглед много ме удиви, а най-много аз се почудих, като видях, че среща ми иде един человек, който по дрехите се познаваше да е смирен пустинник. Той като приближи до мене, застоя се и кръстоса ръцете си. Аз го погледнах с благоговение: защото неговото ангелско лице, неговият кротък поглед, в който блещеше небесна благодат, караха ме неволно да благоговея пред него.

— Вероятно, че някое нещастие те накара да дойдеш в това пусто място? — каза ми той тъй нежно, тъй кротко, щото на очите ми се показаха сълзи.