Васил Друмев - Нещастна фамилия

Но ний не можехме дълго да се наслаждаваме с това спокойствие. Шумненските граждани наскърбиха митрополита, защото не рачиха да му плащат за венчило по 8 гроша. Той не можи да търпи това оскърбение и защото беше уверен, че не ще получи от шумненци удовлетворение, остави Шумненската епархия.

След две недели подир митрополитовото отхождание в една бурна нощ видяхме, че шумненския пазар гори. А пък нашите дюкяни бяха там. Брат ми беше вече се наканил да иде, за да види що именно гори; като мислехме така и гледахме издалеч онуй жалостно и ужасно зрелище, заведнаж избухна силен пламък от къщата ни. Додето аз извикам „огън“! — и брат ми каза, че къщата ни се е запалила от четирите страни!… В тази минута замина край нас един черен человек и извика: „Знайте, че това е отмъщение! На пазара горят вашите дюкяни, тук гори къщата ви, а след малко и вий ще изгорите!“ О, Владе! Оттогаз се начнаха моите нещастия… В него време аз изгубих майка ти, а сестра ти може да е станала жертва на огъня…

Влади, който с голямо внимание слушаше таткова си разказ, при тия думи стресна се и каза с удивление:

— Сестра ми? Нима аз имах сестра?

— Да. Тя се зовеше Петя и беше три години по-малка от тебе.

— Ах! — извика Влади. — Тя умряла с ужасна смърт? Че защо не се постара да я избавиш?

Този въпрос оскърби Петра. Той се обля със сълзи и с дълбоко въздъхвание каза:

— И ти, сине, и ти ме оскърбяваш! Но аз не съм виноват…

Влади поиска да седне на колена и да иска прошка от татка си, но татко му го спря и продължи:

— Когато страшният огън с голяма ярост захвати къщата ни, аз бях сред двора и като безумен гледах на свирепия пламък, който със силно фучение скриваше се в облаците. В него време чух един слаб крясък, който излазяше от къщи. Аз познах, че майка ти вика, и се спуснах да я отърва; но едвам сполучих, за да вляза вкъщи, а отподир ме удариха тъй силно в главата, щото паднах на къщния праг като мъртъв. Не зная колко време съм стоял в това състояние, но на свестявание ми беше ужасно!… Аз, като се свестих, с голямо удивление видях, че съм сред гора!… В таквоз положение аз проклевах деня, в когото съм се родил, проклевах всичко, що има на света, и бях тъй отчаян, щото се реших да се умъртвя с някакъв начин. С това намерение аз се приближих до една река (тя била Камчия), която беше половин час наблизо, и се наканих да се хвърля в нея: но заведнъж чух детски плач. Аз се обърнах и видях, че десет разкрача надалеч от брега стои до едно дърво петгодишно дете… и то дете беше — ти, Влади…

— Аз ли?

— Да, ти беше. Като те видях, аз благодарих Бога, дето не ме допусна да се удавя. И наистина, ако бях се удавил, тебе кой щеше да те отгледа, храни и облача? Никой! Ти щеше да умреш от глад… Но бог никога не оставя человека. Той мисли за всички и пази всички.

При тези думи Петър издигна очите си, които бяха пълни със сълзи, към небето и дълго се моли. После седна пак на мястото си и продължи:

— Като те намерих, аз почувствувах радост, но тази радост скоро отстъпи място на дълбока печал. Аз не знаех де съм и накъде да ида. Скитах се нагоре-надолу дано намеря път, но нищо не можих да открия, наоколо ми беше се гора. Слънцето изгря, всичката природа се съживи, а аз все още не знаех де съм… В отчаяност седнах, прегърнах те и начнах да плача с глас. В него време, когато аз плачех, някой си извика над главата ми: „Мълчи!“ Аз издигнах главата си и видях, че на дървото, до което седях, стои един человек, който беше насочил пушката си към мене и ме гледаше страшно.

— Убивай! — извиках му аз, без да престана да плача. Но той, вместо да ме убий, скочи долу и извика със страшен глас:

— Кажи ми, що търсиш тука?

Аз само го погледнах и продължих да си плача…

— Виждам — каза той, — че ти си нещастен. Но не ще ли кажеш от що си дошъл тук? Дали не ще мога да те утеша?

— Уви! — извиках аз. — Моето нещастие е голямо! Никой, никой освен Бога не може ме утеши! — подир това аз му разправих всичко.

Като свърших печалния си разказ, аз отрих сълзите си и начнах да се готвя за смърт. Аз мислех, че той е разбойник и не ще се забави да ме умъртви; но за мое удивление той запрати пушката си настрана, взе тебе от ръцете ми, целуна те няколко пъти, ороси те със сълзите си и както ми те подаде, каза:

— Като порасте това дете, кажи му, че чичо му Иван зарад него се е облякъл в хайдушки дрехи…

— Иван ли? — извиках аз, като скочих от мястото си. — Де е той?

— Аз съм.

И чичо ти Иван ме прегърна. Ний много време стояхме прегърнати и нашите сълзи се смесиха. Моето сърце, колкото и да беше раздрано от печал, но в тази минута се изпълни с радост. Аз забравих преминалата си жалост и като проливах радостни сълзи, думах на брата си.