Васил Друмев: Нещастна фамилия

Благоразумни читатели!

Като българин и обладан от любов към народа си, аз не можих да търпя, като гледах и гледам, че всяк един учен българин с неуморими сили се труди да принесе веществена полза на Отечеството ни — не можих, казвам, да търпя и се реших, според колкото ми допускат силите и времето, да принеса и аз нещичко Майце си, което мисля, че ще може да й достави що-годе ползица. С тази мисъл аз се наех да спиша тая кратка повест, като се лаская с надежда, че тя, като собствено българска повест, ще бъде приета с любов и снизхождение.

Нашата млада книжнина има потреба от книги — съчинени или преведени. А защото тя се е сподобила да има чужди преведени на свой език повести, а собствени почти няма, затова мисля, че тая кратка повест „Нещастна фамилия“ не ще бъде излишна. Наистина, че нашата книжнина има голяма — и много голяма нужда от полезни книги; но за тях нека се стараят онези, които вече са придобили умствени за това средства. А таквизи, слава богу, в нас българите, има вече доволно.

Тази повест съдържава ужасни нещастия, които е претърпяла цяла българска фамилия. В Европа просвещените народи от едно малко събитие, което е произвело впечатление макар на едно селце, написват цели томове от повести. Тези повести, на които съдържанието е повече измислено, приемат се от всички европейци с възторг и даже се гордеят с тях.

Ние, българите, ако щем, можем написа безчислени повести не измислени, но истинни. Кърджалиите, яничарите, делибашиите и много други злодеи оставили са във всяко българско сърце материали за повести. Те (кърджалиите, яничарите и пр.), както е известно всякому, били са нам и на нашето честно правителство големи врази.

Наследниците на славния Османов трон, които са се въобще отличавали с голямо човеколюбие и великодушно снизхождение към своите поданици, гледали са с крайно прискърбие на нетърпимите злодейства на безчеловечните яничари, кърджалии и пр. и са се старали с кротост да спрат тези злодейства. Но когато наконец злобата и непокорността на последните достигнала до най-висока степен, славният предшественик на сегашния благополучно царствующий султан изгуби всяко търпение и ги изтреби…

Произшествията на тази повест са се случили в това време, когато яничарите и кърджалиите веки клонили към падание… а особено последните.

Аз се надявам, че тази повест ще намери в сърцата на читателите съчувствие и одобрение, защото тя е пръв труд — а освен това тя е написана не по някое чувство тщеславие, но от непреодолимо желание да принеса и аз нещичко Майце си. Надявам се, прочее, че вий, благоразумни читатели, като покажете благосклонност към моя слаб труд, ще ми дадете възможност да се старая и принеса Майце си и друга по-голяма полза…

Денят беше ясен. Величественото майско слънце се скриваше в непроницаемия запад, като отдаваше вечерни поздравления на високите старопланински върхове, що окръжаваха развалините на стария Преслав… Тихият и приятен вятър, като разливаше ароматна миризма, що почерпваше от разноцветни цветя, известяваше приближаванието на нощта. Пастирите, със своите многочислени стада, връщаха се в жилищата си и медните им кавали изпълняха със сладостно бучение окръжностите на Преслава. Птичите църкания от минута на минута ставаха по-гръмки, чрез които се познаваше, че те се събират да се предадат в прелестното лоно на успокоителния сън… Нощната царица — сова — изхвръкнала от гнездото си и нейният див глас правеше да ечи преславската гора…

В този приятен майски вечер, в когото сякаш че природата нарочно беше показала всичките си прелести, в Преслав произхождаше нещо необикновено. Деца плачеха; мъже ходеха нагоре-надолу и на лицата им се изобразяваше горест и съжаление; жени се събираха на купища и скоро-скоро си приказваха. Някои от тия жени плачешком думаха една на друга:

„Горкана си! Какво ли ще бъде? Как ще утешим бедната жена?… Мъж й още го няма, а тя от жалост и нетърпение отиде да го посреща и сега плаче там, при големия дъб…“

И наистина, не по-далеко от Преслав, до един голям дъб, стоеше една стара жена, която се виждаше да е потънала в дълбока печал. От високото й и сбръчкано чело течеше студен пот, а дълговатото й лице беше измокрено със сълзи, които не преставаха да падат от подпухналите й очи.

— Няма го! — каза тя и тежко въздишание се изтръгна от сухите й гърди.