Васил Друмев - Нещастна фамилия

В този малък дом от три стаи повече нямаше. Всяка стая беше просто, но чисто стъкната. В една от тези стаи имаше накачени по стените пушки, пищови, две черни маски и две дълги сопи; на една страна се виждаше изображение на честния кръст, пред когото гореше ламбада. В тази стая седеше на мека дебела постелка един белобрад старец, който беше се дълбоко замислил. До него седеше на стол млад момък и с внимание гледаше на всяко едно старчево движение.

— Татко! — каза този момък старцу, като въздъхна. — Отколе имам намерение да те питам за нещо, но не смея…

Старецът издигна главата си, хвърли въпросителен поглед към момъка и му каза със слаб глас:

— Питай, сине, всичко ще ти кажа.

— Ето става двайсет години, откак ний живейме в тази пустиня, а аз не знам защо тъй пущинашки живейме.

— Пущинашки ли живееш, Владе? Всеки ден не ходиш ли при другарите си?

— Това е тъй. Но защо ний живейме тук, защо не идем в някое село? Освен това, защо ми ти поръчваш да не довеждам никого у дома?

— Ти и да искаш да доведеш някого, той не ще рачи да дойде…

— Че защо никой не се приближава до нашето жилище? Слава Богу, тук не живеят разбойници.

— Ако бяха живели тук разбойници, досега този дом не стояваше здрав и тази нива, от която се храним, потъпкваше се отколе; но има други причини, които ти не трябва да знаеш.

— Вероятно, защото не съм достоен…

И Влади заплака…

— Ах, Боже мой — каза старецът, като улови Владя за ръката, — кой ти дума, че не си достоен? Ти ми си всичко на света, че аз от тебе ли ще седна да крия нещо? Не! Но аз не ти казвам, защото съм уверен, че ти си щастлив, дето не знаеш защо ний живейме тук и защо никой не смей да се приближи до нашето жилище.

— Щастлив ли? Не, татко, не! Аз не съм щастлив. Мене ми омръзна да живея в тази пустиня, омръзна ми вече и да ходя по гората с другарите си.

— Омръзна ти да струваш добро? Омръзна ти да обръщаш горчивите сълзи в радост и смях на толкоз майки, братя и сестри?… Владе, Владе! Ти си млад, ти не знаеш още що е добро и що е зло и що е радост и печал.

Влади печално поклати главата си и като въздъхна, рече:

— Татко, ти се лъжеш. Не мисли, че аз с другарите си правя добро… Не, това е много далеч от нас. Вместо радост ний умножаваме повече горчивите сълзи на нещастните майки и бащи…

— Това може ли да бъде? — извика старецът и скочи като попарен от мястото си. — Може ли — продължи той, — мой единствени сине, когото аз възпитах по християнски и от когото се надявах да приема в старост утешение — да стане разбойник? Да вярвам ли? Кажи, нещастни, кажи истина ли е това? Признай се и ме проводи в гробът…

И при тези думи от пресъхналите старчеви очи излязоха две големи сълзи.

Влади видя, че татко му не го разбра, затова седна пред него на колена и като целуваше ръцете му, каза с умоляющ и плачевен глас:

— Успокой се, татко, аз не съм разбойник и мене много ми е жално, дето ми отдаваш това име. Аз досега изпълнях и дору съм жив ще изпълнявам твоята воля, която за мене е свята. Но слушай, татко, да ти разкажа що се случи из онзи ден и що видях аз днес, и ти ще се увериш, че ний, без да щем, правим зло.

Тези думи бяха произнесени тъй жално, щото Петър (тъй се зовеше старецът) заплака и като прегърна сина си, рече:

— Ах, сине! Аз те оскърбих!… Аз те назвах разбойник…

— Аз не се оскърбих, татко, защото съм уверен, че ти не ме разбра.

— Да, не те разбрах; но и посега не ми трябва нищо да знам… доволно е, дето знам, че ти си чист…

— Но мене не е доволно. Аз трябва да ти разкажа защо ми омръзна да ходя с другарите си по гората. Инак — не ще бъда никога спокоен.

— Казвай инди — с радост рече Петър и седна на мястото си.

— В онзи ден — каза Влади — аз намерих другарите си сред гората, които ми известиха, че разбойници уловили едно момче от с. Златар и ищели за него откуп 20 000 гроша. Татко му продал къщата и нивите си, събрал парите и се наканил да им ги занесе. Ний се сдумахме да нападнем на разбойниците тогава, когато те вземат от нещастния баща и най-последната му парица. Тъй и направихме… Но вместо да освободим това нещастно момче, вместо да зарадваме татка му — ний го разплакахме навеки… Ний убихме сина му!… Да, ний го убихме: ако не бяхме ний, разбойниците щяха да вземат парите и щяха да го пуснат…

При тези думи Владевото лице се намокри от сълзи, но той скоро отри сълзите си и продължи:

— Щом разбойниците развързаха това окаяно момче, и ний нападнахме; но те в същата минута го разсякоха на две части и се разбягаха… Ний плакахме заедно с нещастния му баща, но той никак не гледаше на нашите сълзи, а ни наричаше убийци и ни молеше да убием и него. Можеш ли каза сега, татко, че ний правим добро? Нямам ли правда, дето думам, че ми е омръзнало да ходя с другарите си по гората?