Васил Друмев: Нещастна фамилия

Петър плачеше — и нищо не продума.

— Днес — продължи Влади — аз отидох на кладенеца за вода и като се връщах, чух челяшки плач. От любопитство отидох към това място, отдето се чуваше този плач, и, о, Боже! Там, до големия дъб, стоеше нещастният отец, на когото ний станахме причина да убият сина му, и горко плачеше. Щом като ме видя, той се спусна към мене, прегърна ме и извика радостно: „Стояне, милий Стояне, жив ли си?…“ Но след малко като ме изгледа добре, той ме отпусна, дръпна се назад и начна да ме гледа с мътен и твърде жален поглед. Аз не можих да се стърпя и заплаках. Той, като ме видя, че плача, усмихна се горко и каза: „Сега плачеш, а вчера, като убиваше сина ми, не плачеше!… Знам, знам, че ти уби сина ми… ти… ха, ха, ха!… Как той лежеше в кръвта си! Как беше хубав!…“ След тези думи, които ясно показваха, че у него нямаше ум, той извика: „Стояне! Бягай, ще те убият!“ И побягна. Аз исках да го уловя и доведа тук, но той, като се приближи до големия камък, хвърли се долу и издъхна!…

Влади млъкна, но едрите сълзи не преставаха да падат от очите му.

— Хвърли ли се? — каза Петър с удивление.

— Да, хвърли се и умря!… Горкият!

Петър отвори устата си, за да каже нещо, но не можи — сълзите не му позволиха. Той стана от мястото си, начна да се разхожда нагоре-надолу и да въздиша тежко. После, като се приближи до Владя, каза му:

— Имаш правда, Владе, дето думаш, че вместо добро зло правиш. Такожде имаш правда и дето думаш, че ти е омръзнало да живееш тук. Ти си млад и не е чудно, дето ти се показва това уединено жилище мрачна пустиня. Иди, прочее… Аз ти позволявам да идеш, дето щеш, и моето благословение нека бъде с тебе.

— Ами ти какво ще правиш тук?

— Аз ще остана да моля Бога, за да прости греховете ми. Сега познавам, че бог ме наказва.

След тези думи Петър преклони колена пред образа на честния кръст и начна да шепне топла молитва. Влади такожде и той преклони колена и неговият приятен глас се раздаде сред нощната тишина. Той пееше благодарителна песен на Иисуса Христа, съчинена от татка му… Като свършиха молитвата си, Влади се приближи до татка си и му каза:

— Татко, аз никога не ще се отделя от тебе! Дето бъдеш ти, и аз там ще бъда. Но на мене ми се струва, че по-добре ще е да отидем да живейме в Преслав или в Драгоево. Аз там ще се трудя по-много: ще копая лозя и градини, ще слугувам на чужди хора, ще ора… с една реч — ще се трудя тъй, щото никога да не се лишаваме от нищо.

— Това не може да бъде, Владе. Ако да знаеш колко е свещено за нас това място, ти не ще ме принуждаваш да го оставя…

— Свещено ли? — произнесе Влади.

— Да, аз не съм ти казвал досега нищо, но сега съм принуден да ти кажа: тук е погребана майка ти.

— Майка ми!… Аз пък досега нищо не знам!

Влади право каза, че не знай нищо. Никога не му е дохождало наум да пита татка си по каква причина те живеят в нея пустиня. Той досега не знаеше дали е имал майка. „Тук има нещо тайно“ — помисли си той и като улови татковата си ръка, опря главата си на гърдите му и с умоляющ глас му каза:

— Кажи ми, татко, всичко подробно. Тук може да има нещо печално.

— Ах! Добре беше да не знаеш, но няма що… трябва да ти се каже. Слушай!

Твоят дядо (татко ми) живееше в Шумен и беше много богат. Двамата мои братия заедно с татка занимаваха се с търговия: а аз, защото бях още малък, ходех в училището, дето се учех да прочитам по гръцки. Като стъпих в 1в-та година, татко ми ме проводи в Цариград да се уча. Там не ми беше никак добре, но как да е, привикнах. След три години чух, че татка го убили, разграбили всичкото му имане и изгорили къщата ни. Искали да убият и брата ми Ивана, но той побягнал и тъй се отървал от смъртта. Брат ми Вълко, който остана жив, писа ми да се върна, защото майка ми била твърде болна. Аз се върнах, но вече тогаз, когато майка ми я нямаше на този свят. В Шумен аз се научих от брата си Вълка защо убили татка ми и защо искали да убият и брата ми Ивана. Брат ми Иван се оженил за едно момиче, което Джамал бей (началникът на шумненските яничари) искал да го потурчи. А пък защото в тази работа действувал татко ми, затова Джамал бей подкупил няколко панти, които като запалили къщата ни, убили татка, грабнали братовата ми Иванова жена, искали и брат ми да убият, но той побягнал… Тези нещастия, както се вижда, бяха доволни за нас, но неумолимата Божия съдба проводи ни и други… В разстояние на две години ний поправихме състоянието си, станахме пак, както преди, богати, направихме си по-добри къщя и начнахме пак да си живейме мирно. Джамал бей, макар и да се стараеше много, за да ни стори зло, но никак не можеше, защото ний имахме други защитник. Той беше шумненският митрополит, който имаше силно влияние в цял Шумен, и затуй Джамал бей, като гледаше, че ний прибягваме под негова защита, не смееше да ни закача. Освен това нас ни защищаваше и Караман бей (вторият яничарски началник), когото беше гняв на Джамал бея, бог знае за какво, и търсеше причина да го свали от чина му.