Васил Друмев: Нещастна фамилия

Тая бедна жена дотолкоз се беше предала на печал, щото не видя, че насреща й иде человек. Той беше висок и пълен, но лицето му беше тъй сухо и бледно, щото сякаш че беше мъртъв. Дрехите му бяха прости, но чисти. По плещите му се развяваше бяла като сняг коса, която излазяше изпод лъскавия му калпак. Този человек крачеше полека, но твърдо. Понякогаж той издигаше черните си големи очи към небето и дълго-дълго не ги снемаше. А понякогаж заедно с тежкото въздишание изпускаше плачевен глас… Да, той плачеше и плачът му беше жален, неутешим…

— Никаква надежда! Всичко изгубено! — каза той и сълзи като порой се изляха от очите му. — Боже! — продължи той. — Ще ли още търпя? Черната съдба не се ли е наситила?…

Но заведнъж той се спря, тури разтрепераната си ръка на гърдите си и каза с плачевен глас: „Ах! Тя там… тя ме чака при големия дъб!“… И наистина, нещастната жена стоеше все до големия дъб, без да се помръдне. Той се приближи до нея и като я улови за ръката, каза:

— Радо!

Рада (тъй се зовеше тази нещастна жена) стресна се, подскочи назад и като хвърли съмнителен поглед към человека, извика:

— Ти ли си, Вълко?

Вълко нищо не продума.

— Да, ти си — каза тя, като се приближи до него.

— Да си идем — рече той.

— Да си идем? Не, не. Аз тука ще те чакам. Ти иди сега скоро… Скоро иди, дай им щото искат и доведи синовете ми… Аз тука ще те чакам…

В тази минута на Радината ръка падна гореща сълза.

Тя погледна Вълка с удивление. Вълко закри лицето си с една кърпа и начна с глас да плаче като малко дете.

— Ти плачеш! Ти не отиваш! — извика Рада. — Ах, сега познах, че ти не си сполучил нищо… Синовете ми ще погинат!…

Тя не можи вече да продума. Краката й се подгънаха и тя падна безчувствена на Вълковите ръце.

Слънцето вече беше се скрило отколе и страшен мрак владееше по земната повърхност, когато Рада се свести и доде в себе си.

— Де съм? — запита тя с твърде слаб глас. Вълко, който стоеше до нея на колене и беше издигнал пълните си със сълзи очи към небето, улови я за ръка и й рече:

— При мене си, Радо, не бой се.

Рада стана.

— Да си идем — каза тя, — защото Недка е у дома самичка…

— Да си идем.

И Вълко тръгна към Преслав. След него вървеше Рада, която от минута на минута изпускаше жални охкания… Те, кога влязоха в Преслав, в него вече царуваше мъртва тишина. Вълко се застоя до един малък дом и като хвърли уплашен поглед към Рада, каза с разтреперан глас:

— Радо, нашите пътни врата отворени!

— Боже, Недка е самичка! — извика Рада и като стрела отиде в дома си с надежда да намери дъщеря си, че спи. Но уви! Тя едвам отвори къщните врата и подскочи назад. Пред очите й се представи ужасно зрелище. Насред къщи гореше голям огън, до който седеше един едър человек, който беше натъкнал на шиш двегодишно малко дете и го въртеше, като че печеше кебап!… И това нещастно дете беше Недка — Радината дъщеря…

При това страшно зрелище Рада силно изкрещя, очите й се напълниха с кръв, всичките й телесни членове се разтрепераха и тя падна полумъртва в ръцете на една бабичка, която беше дошла на помощ… Помощ безполезна!…

Вълко като замаян се застоя насред двора, понеже когато Рада отвори къщните врата, той видя що се върши вкъщи и от ужас окаменя. Но като видя, че от къщи излиза человек с нож в уста и с пищови в ръце, той се свести. Всичката му кръв закипя от гняв и той като разярен тигър се спусна на разбойника. Макар разбойникът че свари да рани Вълка, но Вълко, без да гледа на раните си, измъкна от разбойниковите уста дългия нож и с него разсече тялото му на части. Подир това Вълко, като изгледа с мътни очи наоколо си, извика: „Боже, прости ме!“ — и издигна ножът да се убива. Но едвам той опря смъртоносното оръжие до гърдите си и Рада, която се свести и видя, че Вълко ще се убива, извика му със слаб глас:

— За мене живей, Вълко!

Тези Радини думи, произнесени с жален и умоляющ глас, подействуваха на Вълка. Той запрати смъртоносното оръжие настрана, приближи се до Рада и й каза:

— Радо, аз съм жив!…

Скоро около Вълка и Рада се събра много народ. Простодушните преславци, като научиха какво ново нещастие постигнало Вълка, плачеха горко. Вълко, макар и да беше стар, но в него живееше още юнашкия дух и телесните му сили още не бяха го оставили. Той свърза раните си, които, за добро щастие, не бяха опасни, улови Рада за ръка и й каза плачешком:

— Радо, бъди уверена, че Бог, когото обича — наказва го.

После, като изгледа събраните около себе си селяни, рече им: