Васил Друмев - Нещастна фамилия

На вратата се показа един стар человек с бледно и сухо лице, с хлътнали очи и с разпуснати несчесани коси. Той, като видя, че отпреде му стои человек със страшно облекло, падна на очите си и извика отчаяно:

— Убий ме! Аз додох тук да умра… Твойта силна ръка нека ме избави от тези нещастия, които вече не мога да търпя.

Влади с удивление гледаше на тогози нещастливца и бистри като бисер сълзи течаха по бялото му лице, което беше покрито със страшна черна маска. Той се приближи до стареца и като го издигаше, рече му: — Ти си нещастен, старче. Но аз самичък не мога ти стори нищо; тук има от мене по-големи — да идем при тях.

— Ах! — извика нещастният старец. — И тук ли не намирам смъртта? Навсякъде ли ще бяга тя от мене? Ето, има един час, откак съм стъпил в самодивско жилище, а още жив!…

— Самодиви всякого не убиват — каза Влади притворно. — Те на нещастните дават утешение!

— Не ща! Не ща утешение! — извика старецът с отчаяние. — Аз искам смърт… Тя ще бъде моето утешение!

Влади дотолкоз се разжали, щото не можи да продума ни дума. А за да не покаже своето смущение и жалост, той улови нещастния старец за ръка и го поведе към татка си.

Когато Влади и нещастният старец влязоха вкъщи, не намериха никого вътре. След пет минути отвориха се едни малки врата и Петър се показа. Той беше облечен много страшно: дългата му кожена дреха влачеше се до земята, грозната черна маска лъщеше се по лицето му, на главата му беше дълъг меден калпак, който показваше Петра като едно чудовище. И наистина, той приличаше на чудовище. Когато се той приближи досред стаята, нещастният старец, който дотогаз стоеше като закован, от страх се разтрепера. Той на часът седна на колене и извика:

— Убий ме!

Петър, без да обръща внимание на това, рече със страшен глас на стареца:

— Що търсиш тук?

— Смърт — твърдо каза нещастният.

Петър видя, че неговите заплашвания нищо не ще помогнат, затуй начна кротко и ласкаво да му дума:

— У нас смърт няма, старче, у нас има утешение. Ако си нещастен, кажи ни нещастията си и ний можем да те утешим.

— Да — каза старецът, — вий ще ме утешите със смърт…

— Казах ти вече, че у нас няма смърт, у нас има утешение — рече Петър малко разгневено.

Нещастният старец съмнително поклати главата си и каза плачешком:

— Не се надявам, но може… Моето нещастие е голямо… О! Много голямо! Най-малкото ми дете го изгоря пред очите ми… а двамата ми синове са в разбойнически ръце… Разбойниците се канят да ги изгорят живи, ако не им занеса 50 000 гроша за откуп… Аз пък не можих ни пара да сбера… И тъй, моите нещастни деца…

Старецът не можи повече да продума, гласът му примря, очите му се напълниха с кървави сълзи и той падна безчувствен на Владевите ръце. С помощта на някои лекарства, които Петър извади от един малък сандък, нещастният старец скоро се свести.

— Пак жив! — извика той. — Боже! Ще се мъча ли още?

— Утеши се, нещастний — каза му Петър умилно, — кажи ми, не можеш ли откупи децата си?

— Никак; у мене няма ни една пара… А не зная защо, никой не ще да купи ни лозята ми, ни нивята ми, ни къщата ми…

— Отде си ти? — с безпокойство го запита Петър.

— Сега живея в Преслав, а преди 23 години живях в Шумен с братята си Ивана и Петра.

При тези думи Влади се поиздръпна назад и начна с голямо внимание да разгледва чича си. А Петър проливаше безбройни сълзи, които не се виждаха под черната маска, и малко остана да извика от радост. Но той скрепи сърцето си и като се разходи малко нещо нагоре-надолу, застоя се пак пред нещастния старец и го запита:

— Как се зовеш?

— Вълко — отговори старецът.

И наистина, той беше нещастният Вълко.

Влади беше вече прострял ръце, за да прегърне чича си, но Петър с едно страшно изкашляние, което беше понятно за Владя, принуди го да се откаже от намерението си.

Петър се приближи до стареца и му каза с умоляющ глас:

— Старче, разкажи ни, що те принуди да оставиш Шумен и да се преселиш в Преслав?

— Голямо нещастие ме принуди да направя това — каза Вълко, като се силеше да възпре сълзите си. — Злобна ръка запали всичко, що имахме на света… Немилостив огън се разпространи над нашите бедни глави и с ненаситна гладност поглътна всичко… Този страшен огън поглътна и брата ми Петра с всичкото му семейство…

Старецът при тези думи се задави в сълзите си, но след малко като се съвзе, той продължи:

— След това ужасно и пагубно за мене произшествие, защото нямах пари да се заловя за търговия, аз се преселих в Преслав, дето досега мирно прекарвах дните си. Но и тук черната съдба не ме остави, тя ме порази с жестоката си ръка… Освен това, тя въоръжи и всички против мене… Като ходих в Шумен да прося помощ, с която да откупя децата си, един великодушен человек ми даде повече, отколкото му просех. В това време, когато той ми връчваше своята великодушна помощ, дойдоха при него трима яничари, които го свързаха и го хвърлиха в тъмница. Отсетне аз се научих, че защото искал да ми помогне, затуй го затворили в тъмницата… Подир това аз ходих още на няколко села и градове, но навсякъде моето моление и горчивите ми сълзи се посрещаха с принуждено хладнокръвие. Като никъде нищо не можих да сполуча, аз се връщах с голяма горест в Преслав, но и тук немилостивата съдба ме порази с ново нещастие. Разбойниците влезли в къщата ни и умъртвили двегодишното ми дете… И то как? Хвърлили го на огъня!…