Васил Друмев - Нещастна фамилия

— Пометко, жив ли е Вълко?

— Жив е — радостно каза Пометко, — но той тъй е сега слаб, щото трябва барем най-малко един час да поспи спокойно…

— Тук ли е той? Аз искам да го видя — каза Влади, като се мъчеше да стане.

— Вълко сега е в Преслав, Владе, но не бой се: неговите рани не са опасни, както и твоите…

— Нима аз съм ранен?

— Ти имаш три рани в гърдите си, но те никак не са опасни. Аз ги умих и ги свързах добре…

— Благодаря ти, Пометко. Ти довтаса с време… но струва ми се, че ти ми казваше защо аз трябва да благодаря на Глока, че ако да не бил той…

— Аз право ти казах.

— Че как се случи това?

— Ний, като вървяхме спокойно към назначеното място, заведнаж видяхме, че срещу нас иде Глок с окървавена мусура. Той, като се приближи до нас, залая силно и бързешком доде насам. В това време гръмнаха няколко пушки. След пет минути гръмнаха още две и ний с удивление видяхме, че от гъсталака излазят десетмина с ножове в ръка и отиват към това място… Аз чух Глокова глас и благодарение Богу, отървах те.

— Моята дружина е вярна — каза Влади, като стана, — но де е тя? Аз никого не виждам!…

— Тя е хе там, в онзи гъсталак — каза Пометко, като посочи към ближната гора, — аз се страхувах да не ти стане лошево, като видиш около себе си въоръжени хора, затуй ги проводих там…

Влади няколко минути стоя умислен, но заведнаж той побледня, улови Пометковата ръка и му каза протяжно:

— Ти си бледен, Пометко! Ръката ти гори като огън… Да не се е случило някакво нещастие? Някой от моята дружина да не е ранен или убит?

Пометко повече побледня и се разтрепера; но скоро той се съвзе и каза спокойно:

— Слава Богу, никой не е убит…

Виждаше се, че този разговор беше тежък за Пометка и той търсеше случай да го промени.

— Гледай, Владе, че пладне наближава — каза той, като показваше към слънцето, — нам не понася тъй напразно да губим това скъпо време; трябва в тази нощ да освободим Вълковите синове…

— Аз пък забравих — извика Влади, като се удари по челото, — всичката ми дружина тука ли е, Пометко? — Тука е.

— Никой не се ли отказа?

— Не. Всякой, щом като чу, че Вълковите синове са в хайдушки ръце, напусна работата си, грабна пушката си и тръгна…

— Аз не се съмнявах в техните добри сърца. Ами как додохте дотук?… Да не дигнат подире ни потеря?

— Не бой се, Владе. Ний един по един тъй изкусно додохме дотук, щото нито една жива душа не видя… Но, Владе, ний пак се захортувахме…

Влади, без да продума нещо, отиде към другарите си и като приближи до тях, той им каза с радостен глас:

— Добър ден, юнаци!

— Дал бог добро! — извикаха те в един глас, но после всичките погледнаха с удивление на Владя, който беше навел очите си надолу и проливаше сълзи.

— Не се удивлявайте, дето плача — каза им Влади с нажален глас, — и аз имам сърце като вас и моето сърце се къса на части, като гледам, че без да щем, проливаме всякой ден кръв… Ний сега сме весели, но бог знай сутре колкома ще лежим мъртви… О, да щеше бог да запази всички ви, само мене да умъртвят.

— Не, не! Ний ще убиваме, но не ще умираме — каза Пометко, като извади дългия си нож, на който имаше кървави дамги, и го замахна във въздуха. А всички други гледаха с голямо удивление на Владя, защото те никога не бяха го виждали да плаче; те, макар да бяха уверени, че и Влади е като тях человек, но такожде бяха убеждени, че татко му е самодив и че у Владя има нещо си от самодивство. Влади при последните Пометкови думи бързешком отри сълзите си, изгледа дружината си и им каза с весело сърце:

— Знайте ли, дружина, защо сме се събрали тук?

— Знайме, знайме! — развикаха се всички.

— Тези Вълкови синове аз много ги обичам — каза Влади, като дълбоко въздъхна, — трябва да гледаме благополучно да ги отървем.

— Заведнаж ще нападнем…

— С нападвание нищо не ще можем направи… Нали нападнахме и по-преди? Какво сторихме? Вместо добро — зло.

— Ами какво трябва да правим? — запита го Пометко.

— Аз намислих какво трябва да правим — каза Влади, — но тук трябва голяма осторожност.

— Ний сме готови да изпълняме всичко, щото ни кажеш.

— Ако сполучи тази наша хитрост, ще ви моля да не проливате ни капка кръв…

— Да не проливаме ли? — изкрещя Пометко. — Дору е тази ръка у мене (като показа десницата си), аз не ще престана да проливам кръв!

При тези думи Пометковото лице пожълтя, очите му се зачервеняха, джуните му се разтрепераха и той, като замахна дългия си широк нож на въздуха, извика със страшен глас: