Васил Друмев - Нещастна фамилия

— Ужасно! — извика Петър с разтреперан глас.

— Това ново нещастие — продължи Вълко — принуди ме да дойда в тази пустиня, защото старите хора уверяват, че който стъпи в това място, никога вече не се връща… тук умира. И аз се надявах да намеря тук смъртта… Но уви! Самодивите били по-милостиви от человеците…

— Да — каза Петър, като скри смущението си, — самодивите са по-милостиви, те ще ти помогнат и ще те утешат.

— Ще ми помогнат ли? Ще ме утешат ли? — извика Вълко с радостно удивление.

— Сутре ще видиш синовете си освобождени.

— Възможно ли е?

— Самодивите не знаят лъжа…

— Да, не знаят — повтори Влади.

— Вярвам — каза Вълко, — но не се надявам…

— Надявай се… иди и утеши жената си.

След тези думи Петър се скри в един потаен ъгъл.

Така също направи и Влади.

Вълко се замая, като видя, че неговите странни събеседници изчезнаха заведнаж. Той се прекръсти набожно и каза полекичка: „Самодивите ще ми помогнат!… О, Боже! Да се надявам ли? Аз додох тук да търся смърт, а приемам живот… приемам надежда! И от кого? От самодиви, които могат всичко да направят!…“

С тези думи Вълко излезе от мнимото самодивско жилище и си отиде радостен към Преслав.

След като замина Вълко, Петър и Влади влязоха в онази стая, в която седяха, преди да дойде Вълко. Те седнаха пак на местата си и Петър, като въздъхна дълбоко, каза на Владя:

— Виждаш ли, Владе, че и Вълко с всичкото си семейство търпи големи нещастия?

— И отникъде няма помощ! — с горест каза Влади. — Ами защо не му казахме ний кои сме?

— Защото, ако бяхме му казали, той не щеше да си иде с таквази радост. А сега той ни има за по-горни от смъртни и се надява, защото мисли, че ний можем всичко да направим.

— Ний се обещахме, че ще му помогнем, ами как, като у нас пари няма, за да му дадем…

— бог е милостив, Владе. Той ще ти помогне да утешиш чича си Вълка. Ти имаш вярна и храбра дружина… с нея ти ще можеш освободи братовчетата си…

— Колко си добър, татко! — каза Влади с радостен глас. — Моите другари са юнаци… Те ще ми помогнат да ги освободя…

— Тук юначество не ще помогне, но хитрост. Време минува… Дойди да те благословя и върви… Върви да освободиш братовчетата си…

След половин час Влади с пушка на рамо, с нож и пищови на пояс излезе от мнимото самодивско жилище, като напяваше юнашка песен.

Сутринта беше тиха и приятна. Вятърът ставаше ту тих, ту силен: понякогаж съвсем затихваше, а понякогаж пак завиваше силничко. Птиците начнаха оттук-оттаме да издават приятни гласове. Тук-таме начнаха да се чуват овчарски свирни, блеянията на овце и лаение на овчарски кучета. Божията птичка (веселата чучулига) забавно се издигаше към облаците, като издаваше приятни и в жалост приводящи звукове. Тя сякаш че със своята неподражаема песен славеше всеблагаго Творца и се виждаше, че с нетърпение чакаше изгряванието на слънцето и затова ту се скриваше в гъстите облаци, ту се спускаше надолу като стрела и жално чучулигаше… На това жално чучулигание отвещаваше от отдалечената гъста гора гордият славей със своята хармоническа и сладкогласна песен.

В тази приятна сутрина от селото Преслав излязваше един млад человек и се упъти към ближната гора. Той вървеше забавно и на бледното му лице беше запечатана дълбока печал… Както се виждаше, у него освен една дълга сопа друго никакво оръжие нямаше. Едно голямо черно куче го придружаваше и което, за да развесели стопана си, бягаше ту напред, ту назад и издаваше радостен лай.

Този млад человек беше Влади (Петровът син). Той ходи да събира дружината си и от любопитство замина и в Преслав да види що прави чичо му Вълко. Кога влезе в Преслав, Влади беше весел; но излезе оттам печален (както го видяхме)…

Като възлезе на ближната гора, додето се простират развалините на стария Преслав, Влади се удиви от приятното зрелище. Пред очите му се представи преславската равнина с всичката си хубост, окръжена от всичките страни със зеленолиствена гора; тя беше очарователна. Повърхността й беше покрита със зелена трева и разноцветни благовонни цветя. Реката Камчия, подобно на сребърна змия, кривеше се по тази равнина и със своето шумтение отвещаваше на тихия северен вятър, който я правеше да показва малките си вълни, подобни на малки снежни лебеди…

След няколко минути светливата зора, която предвещава прекрасен ден, отвори величествените възточни двери, от които се показа горделивото слънце, увенчано с разноцветни блестящи венци… Неговото появление съвършено съживи всичката спяща природа: птиците начнаха да пеят по-гръмко и по-сладко; приятните пастирски свирни начнаха да се чуват от всяка страна… С една реч, всичко беше будно…