Васил Друмев - Нещастна фамилия

— Полека, че ще се посветиш — каза му Омар с присмех, — досега си пролял толкози кръв и не си се помислил, че и те са творение Божие, та сега си се размислил!… Или ти досега проливаше кръв не по своя воля?

След тези думи Омар отправи коварен поглед към Емина и се усмихваше. Той желаеше да узнай какво мисли Емин, та да може лесно да изпълни своя план. А неговът план беше: да намери някоя вина на Емина, за да го наклевети пред хайдуците, които без съмнение ще го умъртвят, и да стане той техен началник. На това той беше взел дозволение и от Джамал бея. Но Емин догади Омаровите мисли и като наведе главата си надолу, не му отговори нищо.

— Или за онзи свят мислиш? — запита го пак Омар.

— Знам защо тъй ме ти оскърбяваш, Омаре — каза му Емин с кротост, — но знай, че аз не се страхувам от коварствата ти… Ти прави каквото щеш.

— Да ме простиш, Емине, ако съм те оскърбил. Аз не ща да те оскърбявам, но ти, като показваш съжаление към гяурите, правиш ме да те мразя и да ти мисля зло…

— Ти искаш да не показвам съжаление към тези бедни гяури? Но помисли, Омаре, помисли ний какво правим!… В разстояние на десет години колко хора сме убили, колко сме разплакали, колко мъки сме причинили на безчислени нещастни фамилии!… Ний гледахме как се убиват майки и бащи пред очите ни и никога не сме се смилявали!… И защо правим всичко това? За пари ли? Не, но само за една пуста слава!… И то от кого я добиваме? От подобни нам! Дали за това сме се родили? Дали за това носим человечески сърца?…

Емин заплака, защото той не беше способен да направи хайдутлук, но случаят тъй го докара. Роден беше от родители християни. Емин до 25-та година на възрастта си здраво държеше бащината си вяра, но когато яничарите убиха татка му и майка му, те взеха и него със себе си; той обаче, като не можа да удържи татковата си вяра, потурчи се и стана най-зъл християнски враг. А сега, като угади, че Омар търси причина да го убий и като помисли, че това може до сутре да се случи, в него се разбуди заспалата совест, начна силно да го мъчи и го накара да плаче.

Омар, който имаше каменно сърце, от тези Еминови думи почувствува жалост и на очите му се показаха даже сълзи; но вкоренената ненавист към гяурите взе връх и той каза злобно:

— Не, Емине, гяурите не трябва никаква радост да чувствуват. Те са наши роби, и ний, както щем, тъй и постъпваме с тях. Ти криво съдиш…

— Аз не съдя криво, но казвам, що чувствувам. Сърцето ми се раздира на части, като мисля колко зло сме сторили и колко струваме сега… Знаеш ли, Омаре, защо Османови отидоха в Преслав? Те отидоха да свършат ужасно дело: те ще убият Вълковата жена и най-последното му малко дете!… И досега може да са направили това ужасно дело!

При тези думи Велико и Стоян, които слушаха този разговор, разтрепераха се, побледняха и на очите им се показаха сълзи. А Емин и Омар, без да знаят, че те ги прослушват, продължаваха:

— Тъй трябва! — каза Омар със зверска злоба. — Тъй иска Джамал бей.

— Да, тъй иска Джамал бей, но той не е человек… той е звяр — каза Емин гневно.

— Емине, мисли, що хортуваш!… После да не се разкайваш!… Джамал бей знай да наказва изменниците.

Емин сякаш че се стресна. Той тури ръка на челото си, помисли малко и каза:

— Сега вярвам, Омаре, че ти си верен на Джамал бея. Аз се преструвах, че жалея гяурите, само и само да те изпитам… Нека сега начнем да приказваме за друго… Знаеш ли какво непременно иска Джамал бей от нас?

Омар подозрително погледна на Емина и като се усмихна с презрение, каза му:

— Не зная.

— Той иска, правим, що правим, да му уловим онова чудно момче… Аз се надявах вчера на тебе, но ти… Омар се изчерви, но пак каза с гордост:

— Ти искаш да ми се смееш, дето вчера отидох против това проклето момче с десет мина, а се върнах сам!… Смей се, Емине, колкото щеш, но знай, че и ти да беше, щеше да бягаш.

Емин стана и начна да се поослушва.

— Какво слушаш, Емине? — запита го Омар с удивление.

— Чу ми се челяшки глас — каза Емин, като седна.

Но едвам той що седна, чу се шум и отпредя му се изправи един едър человек.

— Османе! — Извикаха изведнаж Емин и Омар, като станаха.

И наистина, человекът, който доде при тях, беше Осман, когото Емин беше проводил в Преслав да умъртви Вълковата жена и дъщеря му.

— Де е другарят ти? — запита го Емин…

— Той умря — рече Осман, — Вълко го уби…

— Аз бях уверен, че това тъй ще бъде — каза Емин сърдито, — ами ти де беше досега, Османе?

— Аз бях ранен и досега се криех в една циганска колиба…